Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
Той се наведе да вдигне одеялото и чаршафа, за да я завие, когато му се стори, че тя се раздвижи. Вдигна глава и се смути. Чувствуваше се като крадец, заловен на местопрестъплението.
Тя го гледаше без интерес, безкрайно отдалечена. Очите й бяха кестеняви, с големи зеници. Тяхната лъчиста светлина откри лицето й, малко по-жизнено и смайващо хубаво. Като че се опомняше и нещата около нея постепенно добиваха реалност.
Той се усмихна неловко, искаше да се извини.
И тя се усмихна, съвсем непринудено и чисто. После тихо попита:
— Къде съм, господине? В полицията ли?
Философа поклати глава.
— Не — каза. — В болницата.
— Тогава дайте ми малко вода… — помоли тя, погледът й се приближи и вече любопитно го разглеждаше. Лъскавите ревери на смокинга му й направиха впечатление.
Той отиде до мивката и наля чашата с вода. Докато я поднасяше, тя попита:
— Защо сте в такива дрехи?
Философа се замисли. Какво можеше да й каже, че заради нея е облякъл докторския си смокинг? Тя се надигна мъчително и изпи цялата чаша с вода. После се отпусна върху възглавницата, без да снема очи от него.
— Никога не съм била толкова лека… — каза тя и пак се усмихна, като че всичко беше на шега. — Само ей тука нещо ме стиска и ако се отпуши, ще ми бъде съвсем леко… — Тя посочи гърлото си.
— Как се казвате? — попита я Философа, като отново седна срещу нея. Трябваше нещо да се говори.
Тя трепна, погледна го със съмнение.
— Не зная. — Гласът й беше малко по-твърд.
— А откъде сте? — Философа я разпитваше, както се питат децата по улицата.
— Не зная — със същия глас каза тя. Вече не се усмихваше. Лицето й стана строго, но все така очарователно.
— Искате ли нещо? — Нямаше представа за нейните съмнения.
— От вас нищо не искам! — каза малко приповдигнато тя.
Философа съвсем се обърка. Може би си мислеше, че тя е отгатнала същността на неговото посещение, както и цялата мръсна игра с картите.
Двамата мълчаха. Тя дишаше с голямо затруднение, лицето й ту просветваше, ту потъмняваше. Очевидно очакваше нещо от негова страна. А той стоеше вдървен и кротък. После тя попита с усилие, като произнасяше всяка дума ясно и го гледаше право в очите:
— Кажете, господин полицай, нали всички се измъкнаха, нали всички? — Тя се привдигна, ръцете й трепереха, той почувствува дъха й, искаше нещо от него.
Както никога друг път в своя живот, Философа съобрази веднага. По-късно той се гордееше с този единствен миг на съобразителност.
— Да — каза той. — Всички се измъкнаха…
— Не можахте да пипнете никого, нали? — запита тя още веднъж. Лицето й се оживи, още миг, и щеше да се засмее.
— Да — каза Философа. — Не можахме да пипнем никого!
Тя наистина се засмя. Отпусна се назад, главата й падна върху възглавницата, пак задиша тежко, но можа да каже с дръзка усмивка.
— Сега ще им хванете цървулите!
После се обърна на другата страна. Навярно искаше да покаже на полицая със смокинга, че друг разговор между тях не може да има. Той почака малко и се надигна да я види. Беше затворила очи. Изглеждаше спокойна и тъкмо това спокойствие му направи най-силно впечатление.
— Виж ти! — каза той полугласно. — Виж ти!
На вратата някой тихо почука. Чу се гласът на Гърбавия:
— Излизай, Немия идва!
Философа пламна. Толкова обидна беше тази игра. Искаше му се да остане. И все пак излезе. Гърбавия го чакаше, намигна му хитро, уж че всичко е ясно: Философа извърна с отвращение глава. Заключиха вратата и тръгнаха към хола.
Немия идваше насреща им, изчака ги да отминат и едва тогава влезе в седма стая.
Учителя беше прекарал целия следобед навън. Времето беше великолепно, истински май с ярко слънце, със синьо небе и избуяла зеленина. Към билото водеха огромните стъпала на ливадите. Вляво и дясно кротко дремеше гората. Учителя мина покрай гроба на Антон и продължи нагоре. Само той и Гърбавия все още можеха да излизат. Вървеше бавно и се опитваше да не мисли нищо. Всъщност през цялото време той виждаше момичето. Виждаше го върху тревата, виждаше го над дърветата, на небето, навсякъде, накъдето и да се обърнеше. То вече не лежеше в болничното легло, а се движеше редом с него, тичаше, спираше се някъде и дочакваше. Понякога заставаше на пътя на слънчевите лъчи и той потъваше в нейната дълга сянка. Той я гледаше засмян и възторжен, както никога не е бил и преживяваше бъдещето си. В главата му нямаше никакви мисли, устата му не произнасяха никакви думи, той чувствуваше само пулса си, единствения знак на живота, който го съединяваше направо с момичето.
В много моменти на своя живот Учителя тревожно бе долавял своята двойственост. Бяха мъчителни състояния, когато всяка мисъл веднага пораждаше друга с обратно съдържание, еднакво убедителна, еднакво достоверна и той не знаеше накъде да се обърне. Всяко чувство пристигаше едновременно със своята обратна стойност и ако в гърдите му напираше радост, тя носеше със себе си неотделимо болката и тъгата. Може би всичко това идваше от изострената му чувствителност, от съзнаването на самото съзнаване, както човешкият образ се отразява в безброй огледала…