Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
— И този път се размина! — каза си той.
Оттатък, в трапезарията, бързо привършиха обяда. Тогава Гърбавия направи сензационното съобщение. Той видял как санитарят отишъл в стая номер седем, огледал се внимателно, слухтял и тогава влязъл вътре, оставил храна, веднага излязъл и пак заключил.
— Щом я крият от нас, тука има нещо! — каза Гърбавия. — Не е в ред тази работа! — Той повдигна вежди в смешно-глупаво изражение.
— Че и ние ще крием от тях! — отвърна Акрабов.
— Все пак тя не може да не излезе! — добави Учителя. — Каквото и да е, все ще стане!
— А бе ще я изправим! — рече Акрабов. — Жена е това!
Според установения ред в санаториума те трябваше да отидат да спят, а Немия оставаше да прибере, да измие приборите и също лягаше да спи. Той имаше стая долу, близо до кухнята, и обикновено спеше дълбоко. Понякога, когато беше нужно да го викат, трябваше дълго да натискат звънеца.
Разотидоха си с мълчалива уговорка. Нито един не се заинтересува за Доктора. В санаториума имаше жена и това беше по-важно и от изхода на Втората световна война.
Около три часа следобед, когато Немия се прибра долу, един по един и шестимата се събраха в хола. Всеки дойде току-що обръснат и облечен в официалния си костюм. Акрабов носеше двуредно сако от английски раиран плат с жилетка и нови лачени обувки. Изглеждаше още по-внушителен.
Педро беше облякъл съвсем новия си черен костюм от ластикотин, който му стоеше чудесно. Испанката го беше поръчала за погребението му. Гърбавия се яви в тъмносин камшир с крещяща вратовръзка и светлосиви обувки. Това бяха последните му представителни дрехи, за които той продаде собствените си два гардероба. Учителя беше най-зле. Той носеше светъл, леко оръфан габардин, измачкан от дългото стоене в куфара. Философа беше най-ефектен. Той облече своя смокинг, с който бе защитил на времето докторската си титла във Франция, имаше безупречен външен вид на човек, който току-що се връща от прием.
Последен влезе Доктора. Едва дишаше. С нечовешки усиля бе успял да се преоблече. Неговият костюм също беше от мек черен плат, върху който бялата риза блестеше ослепително. Той притвори вратата зад себе си, облегна се на нея и като огледа неузнаваемо преоблечените хора пред себе си, възкликна:
— Нима това сте вие! Трябваше да дойде една жена, за да си покажем погребалните костюми! Сега заприличахме на избрано общество, като че не сме същите!
Всички продължаваха да се оглеждат учудено един друг, Гърбавия попипа лъскавите маншети на Философа, Учителя върза вратовръзката си по-добре. Някой пусна радиото.
— И даже Педро се е обръснал! — извика Доктора, като се отпусна в едно от креслата.
Отвориха вратата на коридора и пуснаха радиото още по-силно. Учителя излезе на терасата, за да види в какво положение е жената, но вече нищо не се виждаше. Немия беше спуснал плътно завесите. Това още повече ги озадачи.
— Пуснете радиото още по-силно! — извика възбуден Акрабов.
— Трябваше вече да излезе! — каза Педро, като наду апарата.
— Пудри се! — каза Акрабов. — На бас, ако сега не си слага червилото! Може и да умира, но червило ще си сложи! Жена! Една от Искрецкия санаториум минута преди да издъхне, каза на сестрата: „Сестро, червилото!“ — дадоха й го, нацапоти се и отпътува!
Разсмяха се, даже и Философа се усмихна.
— Кой я знае какво представлява? — изтърси Учителя. В главата му се въртеше: „Едно мъжко животно отива при едно женско животно.“
Сега се обади Педро.
Така е по-интересно — каза дрезгаво той, — когато не я познаваш!
— Аз искам да бъде някаква девица — продължи Учителя — от тия, дето всяка вечер си казват молитвите, за да надвият комплексите си!
— Не! — извика Акрабов. — Аз пък искам да бъде разпасана мръсница! За мене това са най-свестните жени! Всичко е ясно! Няма преструвки, няма: „Ти за каква ме мислиш!“ — Той се разсмя гръмогласно.
Неочаквано се обади Доктора. От него като че беше останал само блестящият му поглед и костюмът. И гласът!
— Може да е някоя интелектуалка. Да я усещаш как през цялото време се мъчи да изневери на природата си, да та шамаросва със странности и проникновение, да ти създава внушението, че всичко това е много особено, единствено, непповторимо, на края да се разплаче и да ти тръсне една потресаваща фраза, като например: „Искаш ли да се острижа!“…
Те нямаха търпение. А освен това ги дразнеше и необяснимата загадка на заключването.
— Време е — каза Акрабов, — щом като тя не излезе, ние ще влезем при нея! Ще се поразговорим, ще се разберем кое как…
— Да бяхте й взели някакво подаръче! — попита Гърбавия.
— И на подаръчетата ще дойде ред! — каза Акрабов. — Хайде!