Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
Насекомите продължаваха да прииждат, почерняйки пода и леглата.
Джена се втурна покрай пищящата сестра Кокина, хвърли револверите на леглото до Роланд и бързо развърза примката. Той освободи крака си от мрежата.
— Хайде — подкани го. — Повиках ги, но не зная дали ще мога да ги спра.
Сестра Кокина продължаваше да пищи, но вече не от ужас, а от болка. Гадините я бяха надушили.
— Не гледай — заповяда Джена и помогна на Роланд да се изправи на крака. Той си рече, че никога не се е радвал толкова на способността си да стои изправен. — Хайде. Трябва да побързаме. Писъците и ще разбудят останалите. Скрих ботушите и дрехите ти на пътеката, която извежда оттук — взех, каквото можах. Как си? Имаш ли сили?
— Благодарение на теб. — Роланд не знаеше докога ще му стигнат… а и в настоящия миг това най-малко го вълнуваше. Джена грабна двата последни стръка папур — в опитите си да се измъкне от мрежата ги беше разпилял по цялата възглавница — и го помъкна по пътеката далеч от насекомите и сестра Кокина, чиито писъци вече заглъхваха.
Роланд надяна колана с кобурите в движение, без да изостава.
От платнището на шатрата ги деляха три двойки легла… едва сега забеляза, че лечебницата всъщност е схлупена шатра, а не просторен павилион. Копринените стени и тавани бяха оръфани брезентови платнища, достатъчно протрити да пропускат лъчите на Целуващата луна в трета четвърт. Самите легла не бяха никакви легла, а две редици нарове.
На излизане се обърна назад — на пода, където допреди малко стоеше сестра Кокина, бе останала само една гърчеща се черна гърбица. При вида и Роланд бе осенен от изключително неприятна мисъл.
— Забравих медальона на Джон Норман. — В душата му като ураган се изви мъчително терзание, почти равняващо се на мъката по починал близък.
Джена бръкна в джоба на джинсите си и извади златното украшение. То проблесна на лунната светлина.
— Аз го прибрах.
Не знаеше кое го изпълни с по-голяма радост — самият медальон или фактът, че лежи в дланта й. Това означаваше, че не е като останалите.
Сякаш да разсее това впечатление, преди да му е повярвал напълно, тя го подкани:
— Вземи го, Роланд… не мога да го държа повече.
Докато го поемаше, забеляза непогрешимите отпечатъци от изгорено по пръстите й.
Хвана дланта и й целуна поред всички белези.
— Благодаря ти, саи. — Беше готова да се разплаче. — Благодаря ти, скъпи. За тези прекрасни целувки си струва човек да изтърпи какво ли не. А сега…
Погледът и се насочи нанякъде и Роланд го проследи, По каменистата пътека насреща им се приближаваха няколко светлинки, които неспокойно мърдаха нагоре-надолу.
Отвъд се виждаше сградата, където живееха сестричките — не метох, а разрушена хасиенда, на вид поне отпреди хиляда години. Светлинките бяха три; като наближиха още малко, Роланд забеляза че и сестрите са само три. Мери не беше с тях.
Приготви револверите за стрелба.
— Оооо, той бил стрелец! — Луиз.
— Страховит човек! — Микела.
— Намерил е и любимата, и револверите си! — Тамра.
— Продажната си уличница! — Луиз.
Злобен смях. Но не се страхуваха… във всеки случай не и от неговите револвери.
— Прибери ги — нареди Джена и докато извърне поглед, вече бяха в кобурите.
Междувременно другите се бяха доближили.
— Ооо, я вижте, тя плаче! — Тамра.
— Захвърлила е бялата дреха! — Микела. — Сигурно плаче за нарушения обет.
— Защо ридаеш, сестро? — Луиз.
— Той целуна изгорените ми пръсти — каза Джена. — Никой никога не ме е целувал. Така ми се доплака.
— Ооооо! — Колко трога-ателно!
— Още малко ще напъха и малкото си нещо в нея! Още по-трогаателно!
Джена слушаше подигравките им без капка гняв. Като млъкнаха, заяви:
— Тръгвам с него. Дръпнете се.
Те я зяпнаха потресени, престореният им смях замря на устните им.
— Не! — прошепна Луиз. — Да не си полудяла? Знаеш какво ще се случи!
— Не зная, нито пък ти знаеш. Но ми е все едно.
Поизвърна се и протегна ръка към входа на овехтялата болнична шатра. На лунната светлина изглеждаше маслиненосивкава, а над входа беше изрисуван избелял червен кръст. Роланд се питаше колко ли градове са обиколили сестричките с тази шатра, отвън съвсем малка и проста, а отвътре — просторна и величествена, вечно потънала в сумрак. Колко ли градове са обиколили и колко ли години са изминали оттогава.
През отвора като лъскав черен език изпъплиха докторчетата. Вече не пееха. Мълчанието им бе зловещо.