Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
— Не мисля.
— Брат ти вече го свали — виждаш ли! — Роланд проследи вдигнатия и показалец и забеляза златния медальон в другия край на пътеката, където беше паднал, когато Ралф го захвърли.
Сестра Тамра го изгледа с усмивка.
— Реши, че медальонът го разболява, и го свали. Ще постъпиш мъдро, ако го махнеш и ти.
— Не мисля — повтори Роланд.
— Е — примирено въздъхна тя и го остави сам сред празните легла, чиито бели завивки блестяха сред сгъстяващи те се сенки.
Клепките му започнаха да се притварят, но Роланд се насили да остане буден, докато пламтящите багри, които сякаш кървяха през западната стена на лечебницата, изгаснаха и се превърнаха в пепел.
Сетне отново си отхапа от папура и почувства в тялото си прилив на сили — истински сили, не някакви си жалки гърчове и сърцебиене. Вгледа се в захвърления медальон, който проблясваше в последните отблясъци на деня и даде безмълвно обещание пред Норман: ще даде двата медальона на роднините му, ако ка го срещне с тях по пътя.
За пръв път през този ден му олекна на сърцето и се унесе в дрямка. Като се събуди, съвсем се беше смрачило. Докторчетата пееха необикновено пронизително. Извади един папур изпод възглавницата си и тъкмо да го пъхне в устата си, един леден глас го сряза:
— О-хо, значи Голямата сестра беше права. Тайни имаш, значи.
Сърцето на Роланд спря. Огледа се и забеляза сестра Кокина, която тъкмо се изправяше. Докато е дрямал, незабелязано се беше промъкнала в лечебницата и се беше свряла под леглото вдясно, за да го следи.
— Откъде имаш това? Кой…
— Аз му го дадох.
Кокина рязко се обърна. По пътеката се задаваше Джена. Беше захвърлила бялата одежда. Не беше свалила булото с камбанките, но се бе преоблякла в проста карирана риза, джинси и протрити ботуши. Стискаше нещо. В лечебницата беше твърде тъмно, но на Роланд му се стори, че…
— Ти — просъска злобно сестра Кокина. — О, само като кажа на Голямата сестра…
— Няма да кажеш нищо на никого — сряза я Роланд.
Да беше обмислял как да се измъкне от примките, в които бе омотан, щеше да сбърка, но както винаги, се справяше най-успешно, когато мислеше най-малко. Само след миг двете му ръце и левият му крак бяха свободни. Десният му глезен обаче се заплете и той увисна с рамене на леглото и единият крак във въздуха.
Кокина се извърна и просъска като котка. Устните и се опънаха назад и разголиха острите и като бръснач зъби. Втурна се към него с разперени пръсти, завършващи с изпочупени остри нокти.
Роланд сграбчи медальона и го насочи срещу нея. Тя се отдръпна като опарена, обърна се рязко и продължавайки да съска, се втурна към сестра Джена сред гневното шумолене на белите поли на дрехата си.
— Ще видиш ти, нахална уличнице! — кресна дрезгаво.
Роланд се помъчи да се изправи, но не успя. Кракът му беше приклещен здраво в проклетата примка, която сякаш наистина беше стегната като клуп около глезена му.
Джена вдигна ръце и Роланд се увери, че е бил прав — беше донесла револверите му заедно със стария колан и изтърканите кобури, които носеше, откакто напусна Гилеад.
— Стреляй, Джена! Стреляй!
Тя обаче заклати глава като в онзи ден, когато я молеше да свали булото си, за да види косата й. Камбанките дрънкаха настойчиво и острият им писък се вряза в съзнанието на Стрелеца като шип.
„Тъмните камбанки. Сигулът на техния ка-тет. Какво…“
Песента на докторчетата се извиси в остър, писклив вой, заплашителен като гласа на самите камбанки. От сладката мелодия не остана и следа. Сестра Кокина тъкмо посягаше към гърлото на Джена, но ръцете и увиснаха във въздуха — самата Джена дори не бе примигвала.
— Не! — прошепна Кокина. — Не можеш!
— Вече го направих — отвърна Джена и в този миг Роланд забеляза насекомите. От краката на брадатия се спусна цял батальон. Но сега от сенките извираше цяла армия, по-могъща и многобройна от всички армии на света; ако вместо от насекоми се състоеше от мъже, спокойно щеше да надхвърля по численост всички войници, носили оръжие в цялата дълга и кървава история на Средния свят.
Но гледката, която остана запечатана в съзнанието на Роланд и години наред го преследваше в най-страшните му кошмари, не бяха прииждащите пълчища по пода, а леглата. Две по две от двете страни на пътеката, те постепенно почерняваха, като правоъгълни светилници, които един след друг угасваха.
Кокина се разпищя и взе на свой ред да клати глава и да дрънчи със звънчетата си. Но на фона на острия, властен зов на Тъмните камбанки гласът им отекваше кухо и фалшиво.