Светкавично бягство
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светкавично бягство». Краткое содержание книги:
— Госпожа Бланчард… — повтори жената под него. — Говорете с нея. Тя познава Алис!
На дясната й буза, там, където я беше ударил, се появи червена ивица. Празното изражение в погледа й му каза, че тя е наясно, че краят приближава.
Инструкторката по телевизията говореше за „силни изтягания“ и той щеше да й предложи едно такова.
След като взе решение, отряза парче от трикото, смачка го на топка в юмрука си и го навря в отворената й уста, докато се опитваше да протестира. Опита се да го ухапе, но без полза. Погледът й бе подивял от ужас; очите й се разтвориха толкова, че можа да види краищата на самата очна ябълка. Отново отбеляза, че няма контактни лещи, нищо, което да обясни, че е сбъркал цвета. Почувства замайване, едновременно от възбуда и притеснение.
Пусна бръснача, разкопча колана си и остави панталоните да се свлекат. Нека види какво бе сторил на себе си. Ако досега по лицето й бе видял страх, сега бе изписан ужас.
Тя се повлече назад, като се избутваше с таз по пода в опит да се отдалечи, но тътренето на ханша й го възбуди още повече.
— Това е — каза той. — Просто това. Не бягай от мен… После пропълзя напред и се захвана за работа.
Паоло изтърка няколкото малки капки кръв, които бяха попили в зелената тъкан на суичъра му, преди да почука. Отвори му възрастна жена, за която реши, че е госпожа Бланчард. Трябваше да е тя: побеляла, боядисана в синьо коса, мътни, сини като лед очи, които искряха от глад за компания, било то и компанията на непознат, почукал на вратата й.
— Мисля, че може да познавате Алис… моята скъпа, скъпа приятелка — каза Паоло, вместо да се представи, като говореше колкото му бе възможно любезно и спокойно.
Госпожа Бланчард си отбеляза цвета на кожата му; бе виждала този поглед хиляди пъти преди.
— Да?
Крехък глас. Накара го да си помисли за малки стъклени кончета, подредени на перваз.
— Питам се дали не бихте ми помогнали да я намеря. Нямам друг неин адрес освен този.
— Такива мили момичета, тези двечките — каза старицата.
— Знаете ли къде мога да ги намеря?
— Не… не, не знам. Просто един ден се вдигнаха и си тръгнаха. Без едно „довиждане“ да кажат.
Това пасва.
Паоло леко вирна глава да се самопокани вътре.
— Може ли? Много бих искал да чуя всичко, което можете да ми кажете за тях.
— Съжалявам — отвърна тя възможно най-любезно, — но не приемам непознати.
— Но нали и двамата сме техни приятели?
Тя сякаш се замисли над това. После промени решението си.
— Моля да ме извините. Ще се радвам да се срещнем при Пийт — в съседното заведение. Да кажем, след двайсет минути?
Главата й се наведе от любопитство, когато дочу изплющяването на латекса по лявата му китка. Той спокойно плъзна и дясната си ръка във втората ръкавица.
— Какво, по дяволите? — Тя се опита да затвори вратата.
Обувката на Паоло я беше блокирала. Вдигна поглед, устата й зееше като на новоизлюпено пиле, прекалено ужасена да изкрещи.
— Просто трябва малко да си поговорим. — Той я сграбчи, отпуснатата кожа по шията й преля над латекса, вдигна я във въздуха и пристъпи вътре, като леко бутна вратата след себе си. — Хубав дом си имате — каза той.
Когато всичко приключи, Паоло по навик си купи ванилен млечен шейк и го изпи бавно, за да не му причини главоболие. Изкушаваше се да се обади на Филип, но можеше да го отложи за малко. Втори, много по-странен порив го завладя: желанието да се обади на мама в Италия — на жената, която не бе виждал от петнайсет години. Но часовите пояси бяха объркани, а вероятно тя дори вече не беше между живите, макар че ако беше, знаеше, че ще й е приятно да го чуе, както щеше да й е приятно да чуе, когото и да било от десетките момчета, които бе отгледала заедно с него.
Вместо това, след като пресуши чашата с шейка, той се зае да осъществи обаждането, което бе задължително да направи. Иззвъня три пъти и изключи. Написа кода 9645, изчака два сигнала и натисна 1.
— Давай — каза гласът от другата страна на линията. Филип.
— Получи се мокро. Ще влезе в новините и ще докара копоите.
— Продължавай.
— Тя не е тук. Преместила се е. Има дъщеря на име Пени. — Знаеше, че тази информация ще изуми Филип, затова му остави миг да я осмисли.
— Знаем ли къде е тя? Къде са те?
— Работила е в болницата „Свети Лука“ тук. Може би още работи. Сега съм тръгнал натам.
— Момиченцето… дъщерята. Направо удвоихме шанса си да ги открием — каза Филип.
— Да — съгласи се Паоло, но развитието не му харесваше.
— Когато стигнеш в болницата, съсредоточи се върху детето. Малко вероятно е да смени името на дъщеря си. Не и малкото име. Децата не стават затова. Ще ни помогне… ще помогне на теб. Хората обичат деца. Обичат да говорят за тях.