Светкавично бягство
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светкавично бягство». Краткое содержание книги:
— Браво, Тина.
Пусна слабините й, но продължаваше да държи бръснача до лицето й.
— Ще ти спестя болката — каза й той с топъл шепот в ухото.
В същия момент с един удар размаза носа й, пращайки я в безсъзнание. Използва кърпа да спре кървенето, докато прерязваше шията й от ухо до ухо, както го бяха учили. Остави я да се свлече на пода; тайната на разговора им бе запазена.
Отново усети възбуда и ерекция, но разбираше, че тук не е мястото. Запечата Тина в паметта си така, както се бе свлякла на пода, за да може да извика спомена, когато има време.
Открехна вратата и се промъкна навън, оставяйки глъчката от чакалнята зад гърба си.
8.
Ларсън изкачваше стълбите към етажа по две наведнъж, докато значката му на федерален служител се удряше в джоба на палтото му. Бесният ритъм, в който биеше сърцето му, не се дължеше единствено на напрежението от тичането. Беше притеснен още като пристигна в Минеаполис. Компанията за коли под наем отказа да извърши разплащането с кредитната му карта, освен това трябваше да заобикаля поради строителни работи. Учестеният му пулс и потните му ръце говореха само едно: Хоуп Стивънс. Молеше се да не е прекалено късно.
На адреса, който Съндърланд му предостави, Ларсън се изправи пред група зле паркирани полицейски автомобили и мигащите светлини на не една, а две линейки. Свлече се по стената, разбираше, без да му бъде казано. Всеки детайл в тази сцена загатваше, че е пристигнал твърде късно.
Влажният есенен въздух го връхлетя. Подуши дим — на горящи дърва, на гниещи листа, на долнокачествена пура. В Минесота листата бяха опадали седмици преди тези в Чикаго и месец преди Сейнт Луис.
Стигна до отворената врата на един апартамент в горната част на стълбището. Забави се, докато чакаше полицай от Минесота да асимилира документите му, и веднага след това се втурна напред.
Разбута навалицата и се озова вътре.
— Кой е главният? — попита той постовия пред вратата.
Той му посочи мъж, коленичил до проснатото тяло на възрастна жена. Междувременно трупът се снимаше от човек на криминолозите — фотографка към трийсетте, която се стовари на ханша си, докато приклякаше край жертвата.
Роклята на мъртвата бе вдигната нагоре по бледите й крака и разкриваше варикозни вени, които лъкатушеха като ластарите на лоза. Синина с цвят на черно грозде на шията й говореше, че е била удушена. Паниката, обзела Ларсън, започна да отстъпва място на облекчението.
— Коя, по дяволите, е тази? — попита той.
— Кой пита? — Детективът, който стоеше до телефона, го измери с очи. Изглежда, бе прекарал доста време на слънце през отпуска си. Обветреното му лице бе загоряло и се лющеше. Човек не можеше да получи такъв тен в Минеаполис. На врата му имаше следи от пресни ухапвания на комари. Ларсън предположи, че е бил във Флорида или може би на Юкатан. Беше се върнал най-много преди ден-два. Ларсън се представи.
— Детектив Денис Мандърли. — Носеше гумени ръкавици и пропусна ръкуването. Беше облечен цивилно, както и Ларсън. Пристъпи напред и внимателно взе да проучва документите му. Носеше очила за четене, които не искаха по никакъв начин да се закрепят на носа му. — Въпросът ви няма отговор.
Ларсън крадешком погледна номера върху вратата на апартамента: ЗС. Беше сбъркал.
Не бе сигурен какво става, но неприятното усещане го завладя отново.
— Сгрешил съм вратата — каза той. — Аз съм по-нататък по коридора.
— Изчакай за секунда. — Ако се съдеше по акцента му, Мандърли вероятно бе израснал по източното крайбрежие — Бостън или Бронкс. — Трябва ми малко повече информация.
— Първо трябва да се уреди между шефовете. Бих ти казал, ако можех.
Мандърли го изгледа с изражение, което казваше: „Сигурен съм, че щеше да го направиш“.
— Сбъркал съм апартамента. Грешката е моя. — Ларсън се извърна към вратата.
Мандърли му извика да спре.
— Моите хора са и там, в апартамент ЗД. Няма да припариш, докато ти или някой от шефовете ти не обясни на мен или на моя началник откъде са се появили тези два трупа.
Два трупа. Тези думи изместиха всичко останало.
Ларсън изхвърча от стаята надолу по коридора, профуча покрай цивилния полицай на вратата и влетя в семпло обзаведена дневна, където рязко спря, зашеметен от вида на разперилата ръце жена на пода. Синя постелка за тренировки бе отбелязана с четири номерирани флагчета, забодени в килима. В дъното блещукаше синият екран на телевизора.
На Ларсън му се стори, че разпознава тялото. Гръдният кош и коремът на жената бяха разпрани от зърната до пъпа. От нея бе изтекла тъмна, ръждивокафява кръв и се бе съсирила в грамадна желирана плака, наподобяваща изтекъл от свещ восък. Навсякъде се усещаше отвратително позната миризма — воня, която дори отвореният прозорец не можеше да изгони.