Мъжки игри

Вече беше приключил с неприятната част — изяждането на овесената каша — и бе пристъпил към по-приятните компоненти на закуската, когато по телефона се обади Лолита.

— Женя, не знам какво да правя — простена тя. — Те пак се обадиха. Казват, че ако не намеря парите, ще се заемат със Серьоженка.

— Ясно. Какъв срок ти дадоха този път?

— Една седмица. Ако след една седмица не получат пари, ще…

— Казах вече: всичко ми е ясно. Не се паникьосвай, Лола. Къде си днес? На работа ли си?

— Че къде другаде? Сега тръгвам. Вече бях на вратата, когато ми се обадиха.

— Ще намина при теб. Към обед.

— Как, няма ли да си на работа?

— В болнични съм. Хайде бягай, че ще закъснееш.

След като затвори, Паригин се върна към бавното изяждане на маслините. Лолита беше съпруга на братовчед му, несполучил бизнесмен. И то толкова несполучил, че всичко бе свършило трагично. Някакъв почти непознат тип бе предложил на братовчед му да се включи в операция по купуване и препродаване на краве масло. Тогава онзи му казал, че срещу двайсет и пет хиляди долара може да се докарат вагоните с маслото, при продажбата, на което според предварителните пресмятания може да се спечелят шестнайсет хиляди. Дори му показал мостра от стоката. Братовчед му не бил толкова глупав, занесъл мострата — добре разфасовани кубчета със златна опаковка — на предприемачи, които търгували с хранителни стоки, и те в един глас му казали, че стоката е добра и те с удоволствие ще я вземат именно на цената, която ще позволи да се получи търсената печалба. Онзи тип, който му бил предложил операцията, не взел финансово участие в нея, само уговорил своя процент след успешната реализация и братовчед му се втурнал да търси пари назаем. Между другото говорим за цели двайсет и пет хиляди долара. Тоест никак не били малко парите. Естествено срещу лихва, другояче днес никой не дава. По-нататък всичко се оказало много просто и напълно предсказуемо. Стоката пристигнала. Само дето се оказало, че, първо, тя далеч не била със същото качество, а, второ, не била разфасована. Наложило се братовчед му да вземе под наем хладилен склад и да наеме работници за разфасоване. Но въпреки това никой не искал да купува маслото. Онзи тип естествено изчезнал яко дим. Стоката останала в склада, за който впрочем трябвало да се плаща. А лихвите се трупали, трупали, трупали…

А както знаем, капка по капка — вир става. Заемодателите пристигнали при братовчеда на Паригин да си искат парите или поне лихвите като начало. Братовчедът продал всичко, което можел да продаде, пак взел назаем оттук-оттам и платил лихвите. След месец-два отново го намерили и отново си поискали натрупалите се лихви, а още по-добре — главницата. С една дума човекът разбрал, че е затънал окончателно и безвъзвратно. И наивно решил, че щом сам си е виновен за всичко, сам трябвало да си понесе и отговорността. Допрял пистолет до слепоочието си и стрелял. Не взел предвид обаче, че на законите на съвестта се подчиняват далеч не всички в заобикалящия го свят. Пък и каква съвест може да има значение, когато става дума за толкова пари! Щом основният длъжник не е сред живите, заемаме се с жена му. Тя да търси пари. На кого му пука, че жената не се занимава с бизнес, останала е сама със седемгодишно момченце и няма никакви пари? Няма дори какво да продаде, защото всичко, което е било възможно да се продаде, съпругът й вече го е продал.