Момичета с броеници
- Автор: Монтанари Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичета с броеници». Краткое содержание книги:
— Нещо друго можете ли да ни кажете?
— Доколкото знам, баща й е тежко болен — каза Паркхърст. — От белодробен рак.
— У дома ли си е?
— Мисля, че да.
— А майка й?
— Починала е — отвърна Паркхърст.
Сестра Вероник подаде на Бърн разпечатката с домашния адрес на Теса Уелс.
— Имате ли представа кои са били приятелките й? — попита Бърн.
Брайън Паркхърст сякаш се позамисли, преди да отговори:
— Не мога така да кажа… Но ще поразпитам.
Забавянето на отговора му не се изплъзна на Джесика.
А ако Кевин Бърн бе толкова добър, за колкото го смяташе, сигурно и той го бе доловил.
— Има вероятност пак да се върнем днес. — Бърн подаде картичка на Паркхърст. — Но ако междувременно се сетите за нещо, моля да ни се обадите.
— Разбира се — каза Паркхърст.
— Благодаря ви за времето, което ни отделихте — обърна се Бърн и към двамата.
Когато стигнаха до паркинга, Джесика попита:
— Не ти ли се стори прекалено напарфюмиран за през деня?
Брайън Паркхърст ползваше „Поло Блу“. И то много.
— Ле-е-ко — отвърна Бърн. — За какво може да му е на мъж на повече от трийсет години да мирише тъй хубаво сред тийнейджърки?
— Добър въпрос — рече Джесика.
Домът на семейство Уелс бе занемарена тристайна къща на Дванайсета улица, близо до Париш Стрийт, с всички стаи подредени една зад друга. В този типичен севернофиладелфийски квартал работническите семейства гледат да отличат своето жилище от останалите с помощта на дребни подробности — саксии по прозорците, дърворезба по щурците, декоративна табелка с номера, пастелни сенници. Тази на Уелс имаше вид на поддържана по-скоро по необходимост, отколкото от някаква суета или гордост.
Франк Уелс, едър непохватен мъж с падаща в светлосините му очи оредяла сива коса, наближаваше шейсетте. Облечен бе в кърпена бархетна риза и износен панталон, под който се виждаха избелели зелени домашни пантофи от рипс. Ръцете му бяха осеяни със старчески петна, а цялата му прегърбена призрачна стойка подсказваше, че е изгубил много тегло. Рамките на очилата му бяха от черна дебела пластмаса, каквито през петдесетте и шейсетте години се носеха от учителите по математика. В носа му бе пъхната тръбичка, която водеше до малък цилиндър с кислород, поставен на стойка до стола му. Както щяха да научат, Франк Уелс страдаше от емфизема в късна фаза.
Уелс не реагира, когато Бърн му показа снимката на дъщеря му. Или по-скоро реагира чрез непоказване на видима реакция. Във всички разследвания на убийства има такъв ключов момент, в който основните участници — съпрузи, приятели, семейство, колеги — биват уведомени за смъртта. Много важно е как реагират на новината. Малцина са толкова добри актьори, че да прикрият истинските си чувства при получаването на подобна трагична вест.
Франк Уелс я прие с каменен апломб, подхождащ на човек, който е сполетяван цял живот от трагедии. Нито се разплака, нито започна да кълне, нито да изразява ужаса си. Затвори за няколко секунди очи, върна им снимката и каза:
— Да, това е дъщеря ми.
Намираха се в малката чиста всекидневна. В средата й лежеше протрита овална плетена постелка. Покрай стените стоеше старинна американска мебел. По древния цветен телевизор вървеше някакво размазано състезание, звукът бе намален.
— Кога за последен път видяхте Теса? — запита Бърн.
— В петък сутринта.
Уелс издърпа кислородната тръбичка от носа си и я провеси през страничната облегалка на фотьойла.
— В колко излезе?
— Малко преди седем.
— През деня чухте ли се изобщо?
— Не.
— По кое време обикновено се прибираше?
— Към три и половина — каза Уелс. — Понякога и по-късно, ако имаше репетиция. Свиреше на цигулка.
— Но тя нито се прибра, нито ви се обади? — попита Бърн.
— Изобщо.
— Имаше ли братя или сестри?
— Един брат — каза Уелс. — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.
— Не се ли обадихте на някоя от приятелките й?
Уелс пое дъх бавно и явно болезнено.
— Не.
— А в полицията обадихте ли се?
— Да. Към единайсет вечерта в петък.
Джесика си записа да провери сводката за изчезналите лица.
— Как ходеше Теса на училище? — попита Бърн. — С автобус ли?
— Най-често с него — каза Уелс. — Но си имаше и кола. За рождения й ден й купихме форд фокус. Да й е по-лесно да тича по задачите. Но тя настояваше бензинът да е за нейна сметка, затова вземаше автобуса до училище три-четири пъти седмично.