Слуга на Империята

След това го попита за металообработването, изкуство, за което нейният народ знаеше малко, тъй като металните руди на Келеуан бяха много редки. Това, че мидкемийските селяни имат собствено желязо, месинг и мед, й се струваше немислимо. Твърдението на Кевин, че понякога дори притежават сребро и злато, беше направо невероятно. Удивлението й от такива чудеса я накара да забрави различията помежду им. Кевин реагираше с все по-чести усмивки. Непринудените му обноски пробудиха в нея глад, който не беше си позволявала изобщо да проучва. Улови се, че очите й обхождат тялото му и проследяват жестовете на силните му ръце, когато се опитваше да обясни неща, за които му липсваха думи. Говореше за ковачи, които обработват желязото и оформят твърдите, извити като полумесец „подкови“, които се заковавали на копитата на зверовете, които яздели воините им. Съвсем естествено разговорът им премина към оживено обсъждане на тактика и стигнаха до взаимното откритие, че мидкемийците намират чо-джа за също толкова ужасяващи и враждебни, колкото цураните техните конници.

— Трябва да ме научиш на много неща — каза накрая Мара и на бялото й лице изби червенина. В този момент Накоя почука на вратата, за да й напомни за срещата й със съветниците.

Мара с изненада осъзна, че по-голямата част от деня е изтекла. Огледа издължилите се сенки, платата с резенчета плодове и опразнените кани и чаши на масичката между нея и роба. Със съжаление, че разговорът им трябва да приключи, махна на един от личните си слуги и нареди:

— Ще отведеш този варварин и ще се погрижиш за удобствата му. Да се изкъпе и да наложи раните си с мехлеми. След това му намери халат и го заведи да ме изчака в личните ми покои. Искам да поговоря още с него, след като свърша със съветниците.

Робът се поклони и даде знак на Кевин да го последва. Варваринът се изправи сковано. Примижа от болка, но после видя, че Господарката продължава да го наблюдава, усмихна й се закачливо и без капка свян и смирение й прати въздушна целувка, преди да тръгне след слугата.

Накоя изгледа жеста му за сбогуване с присвити очи и сбръчканото й лице се сбръчка още повече. Господарката й гледаше повече удивена, отколкото възмутена от тази фамилиарност. Дори прикри усмивката си с ръка, видимо неспособна да се овладее. Недоволството на Накоя преля в подозрение.

— Внимавай, господарке. Една разумна владетелка не разкрива сърцето си пред роб.

— Този ли? — Мара се стъписа, изненадана от себе си, и се изчерви. — Той е варварин. Изумена съм от чуждоземния му народ, нищо повече. — После въздъхна. — Въздушната му целувка беше също като онези, които ми пращаше Лано, когато бях малка. Помниш ли?

Старата дойка беше отгледала Мара от бебе и споменът за Ланокота не я тревожеше. Тревожеше я реакцията, която бе видяла у господарката си.