Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Десио обяви поредния почетен гост, дошъл да го види как заема поста си. Инкомо загледа въпросния лорд, като се стараеше да не изглежда отегчен. Мислите му отново се върнаха към онзи ужасен ден.
Потисна трепета си, щом си спомни ужаса, изписан на лицето на лорд Джингу, когато чародеят на Военачалника бе приложил магия, за да докаже нещастно провалилата се измяна на куртизанката и Ударен водач Шимицу срещу Мара. Опозорен пред очите на гостите, Джингу беше принуден да очисти петното върху честта на своя дом по единствения подобаващ начин. През цялата история от нито един господар на Минванаби не се беше искало да съхрани честта на фамилията чрез самоубийство. Инкомо още се будеше плувнал в студена пот всяка нощ, когато сънуваше мига, в който Джингу предпочете храбростта и се прониза с фамилния меч.
Помнеше малко неща след това. Походът обратно до имението, господаря на погребалната носилка, с лъснатата му блестяща броня, ръцете му, кръстосани върху меча — всичко това бяха вече смътни образи. Но мигът на смъртта продължаваше да го терзае: господарят, проснат на земята, кръвта на живота му изтича, вътрешностите се изсипват от корема му, празните му очи забулени с бяло като на риба, издъхваща на кейовете. Жрецът на Туракаму бързо беше вързал ръцете на Джингу с ритуалния червен шнур и беше покрил лицето му с ален плат. Но споменът оставаше незаличим. Властването на един велик и могъщ господар бе приключило с ужасяваща бързина.
Някакво движение го сепна и върна в настоящето. Инкомо кимна за поздрав на друг владетел, дошъл да почете Десио, пое дълбоко дъх и се овладя. Беше ръководил домакинството в дните на разгул на Десио с привидно спокойствие. Но зад тази външна сдържана, неподвластна на чувства поза, се бореше с ужаса. За първи път в дългото си участие в Играта на Съвета беше познал парализиращия страх от друг владетел.
Единствената му защита срещу този страх беше гневът, разпалван от образа на Мара и свитата й, как си заминават през езерото. Десетки други владетели бяха тръгнали с нея, многоцветните им съдове се понесоха на ято като водни птици в сезона на размножаване. Сред онази флотилия беше и внушителната ладия в бяло и златно на Военачалника. Алмечо беше преместил празненството си от имението на Джингу в земите на Акома, а това бе най-явният възможен знак за изгубения престиж на Минванаби.
Сянка премина пред лицето на Инкомо и сложи край на размисъла му. Строен изящен воин се качи на подиума, за да коленичи в нозете на новия Господар. Беше Тасайо, син на покойния брат на Джингу. Кестенявата му коса беше прибрана назад с изящна нефритена игла. Профилът му беше леко орлов, а стойката безукорна. Дланите, нашарени с белези от битки, притежаваха красотата на сила, наточена до ръба на съвършенството. Беше самото олицетворение на смирен воин, заклет да служи на своя господар, но нищо не можеше да скрие изгарящото напрежение в очите му. Усмихна се на своя братовчед и даде клетвата си.
— Господарю, заклевам се в духовете на общите ни предци, до самото начало на времето, и над натамито, където обитава духът на Минванаби: на теб обричам своята чест във всички неща. Моят живот и смърт са твои.
След като най-способният му съперник за мястото му като владетел се преклони пред традицията, Десио засия. Инкомо изостави напразното си желание ролите на братовчедите да бяха разменени — ако Десио беше коленичил пред Тасайо, Акома щяха да треперят. Вместо това по-умният и по-силен мъж невъзвратимо врече съдбата си на по-слабия. Инкомо усети, че е стиснал ръцете си в юмруци, ноктите се забиваха в дланите му.
Нещо все още го глождеше, някаква мисъл за нощта, когато надеждите на Минванаби се бяха стопили. И когато Тасайо се изправи и заслиза от подиума, Първият съветник се сети какво е. Мара беше успяла да разкрие заговора за покушение над живота й… но не, поправи се Инкомо, тя, разбира се, винаги беше очаквала атаката… и все пак по някакъв начин беше предусетила момента и естеството на удара. Такова щастие не можеше да се обясни с късмет. Съвпадение от такъв мащаб беше малко вероятно, до степен на невъзможност. Лудият бог на шанса трябваше да е шепнел в ухото на Господарката на Акома, за да се досети какво точно са замислили Джингу и неговата куртизанка.
Последните съюзници на Минванаби се редяха, за да поднесат своите уверения в приятелство на Десио. Първият съветник поглеждаше всяко безизразно лице и заключи, че тържествените им декларации са почти толкова полезни, колкото оръжия, направени от захарен памук. При първия знак, че Минванаби са уязвими, всеки Господар тук щеше да потърси нови съюзи.