Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Ще дойдеш ли с мен на погребението ѝ? — пита Ричард.
Не зная дали мога да го понеса. Погребах сина ѝ, а сега трябва да погреба нея. Единият беше погубен от болестта на Тюдорите, другата — от тяхната амбиция. Семейството ми плаща висока цена, за да задържи Тюдорите благополучно на трона им.
— Искат да присъстваш — казва той кратко, сякаш това просто решава въпроса.
— Ще дойда — казвам, защото наистина е така.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Пролетта на 1503 г.
Нейна светлост майката на краля постановява как трябва да се извърши погребението, както се разпорежда за всички важни церемонии на този велик кралски двор. Осем черни коня теглят ковчега на Елизабет по улиците на Лондон; следват го двеста бедняци, които носят запалени свещи. Облечена в черно, вървя след ковчега заедно с дамите ѝ, докато благородниците от двора яздят зад нас, в черни мантии и качулки, през улици, ярко осветени от пламтящи факли и изпълнени с опечалените, чак до Уестминстърското абатство.
Лондон се изсипва да изпрати принцесата на Йорк. Лондон винаги е обичал династията Йорк, и докато минавам, следвайки ковчега ѝ, се понася шепот, който ме следва надолу по калдъръмената улица — „За Уорик!“, като благословия, като приношение. Държа главата си сведена, сякаш не мога да понеса да чувам бойния вик на дядо си.
Кралят не е тук; заминал е надолу по реката в красивия дворец, който построи за нея, Ричмънд; оттеглил се е в личните покои в сърцето на двореца и е затворил вратата, сякаш не може да понесе мисълта да живее без нея, сякаш не смее да погледне и да види какви приятели са му останали, сега, когато принцесата от династията Йорк вече я няма. Винаги е заявявал, че тя не му е донесла Англия, той я е завоювал сам, със собствени сили. Сега, когато нея я няма, той може да види какви са завоеванията му: какви приятели има, над какво има власт без нея; може да види колко сигурен се чувства сред народа си.
Той излиза от тъмнината и усамотението чак в средата на пролетта, а и тогава все още носи черно за нея. Нейна светлост, майка му, му нарежда да сложи край на самотния си траур, грижи се за него, докато се възстанови, а сър Ричард и аз оставаме в двора, на нейно разположение, седим сред рицарите и техните съпруги в голямата трапезария. За моя изненада кралят минава по цялата дължина на стаята, и когато се надигам да му направя реверанс, той ме отвежда от масата на дамите до една ниша в дъното на голямата зала.
Той улавя двете ми ръце в своите.
— Знам, че я обичаше така, както я обичах аз. Не мога да повярвам, че вече я няма — казва простичко.
Има вид на непоправимо наранен човек. В лицето му се виждат нови, дълбоко врязани бръчки от страдание; сивкавият цвят на кожата му показва, че е изтощен от скръб. Провисналата кожа под очите му говори за човек, който е плакал нощи наред, вместо да спи, и сега стои леко приведен, сякаш за да облекчи болката в гърдите си.
— Не мога да повярвам — повтаря.
Нямам думи за утеха, защото споделям неговата загуба, и все още съм зашеметена от внезапната ѝ смърт. Цял живот братовчедка ми Елизабет е била с мен, едно постоянно, любящо присъствие. Не мога да проумея, че вече не е тук.
— Бог е…
— Защо Бог би я прибрал? Тя беше най-добрата кралица, която би могла да има Англия! Беше най-добрата съпруга, която бих могъл да имам аз!
Не казвам нищо. Разбира се, че тя беше най-добрата кралица, която Англия би могла да има; тя беше дъщеря на кралското семейство на Англия, управлявало дълго преди той да слезе мъчително на брега при Милфорд Хейвън. Тя не пристигна с поразена от болест армия и не измъкна короната си от трънлив храст; тя си беше наша, родена и отгледана като английска принцеса.
— Ами децата ми! — възкликва той, като хвърля поглед към тях.
На вечеря Хари беше настанен до баща си, и сега седи до празния трон, свел лице към чинията, без да яде нищо. За него това беше най-тежкият удар, който може да претърпи едно дете; питам се дали някога ще се съвземе. Майка му го обичаше със сдържано спокойствие, над което пламенното фаворизиране от страна на баба му не можеше да надделее. Елизабет го виждаше такъв, какъвто беше — силно, надарено и обаятелно малко момче — и въпреки това се стараеше постоянно да му напомня какъв трябва да бъде: да владее себе си. С влизането си в детската му стая тя му показваше, че не е достатъчно да бъде център на внимание; всеки принц има това право още от рождение. Вместо това тя изискваше той да бъде верен на себе си, да обуздава наперената си суетност, да се научи да се поставя на мястото на другите, да се учи на състрадание.