Червеношийката
- Автор: Несбё Ю
- Серия: Хари Хуле #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Червеношийката». Краткое содержание книги:
— Погребват ги едва след като ги изгорят. А ги горят само през деня, за да не се ориентират руснаците по светлината. Освен това новите масови гробове са отворени през нощта и не се охраняват. Някой е изнесъл Даниел снощи.
— Мамка му — повтори Дале, пое цигарата и жадно засмука.
— Значи наистина горят труповете? — попита Гюдбран. — Защо го правят в този студ?
— Знам защо — обади се Дале. — Заради замръзналата почва. Поради промяната в температурата труповете излизат от пръстта през пролетта — неохотно подаде цигарата на следващия. — Миналата зима погребахме Ворпенес точно зад позициите ни. През пролетта се спънахме в него. Е, или поне в това, което лисиците бяха оставили.
— Въпросът е как Даниел се е озовал тук — продължаваше да се чуди Едвард.
Гюдбран повдигна рамене.
— Последно ти беше на пост, Гюдбран — присвил едното си око, Едвард го гледаше втренчено с другото, изцъкленото.
Гюдбран не бързаше да пуши от цигарата. Дале се изкашля.
— Минах оттук пет пъти — Гюдбран предаде цигарата на следващия. — Тогава не беше тук.
— Какво пречи да се качиш до Северния сектор по време на караула? Има и следи от шейна в снега ей там.
— Сигурно от носачите на трупа — предположи Гюдбран.
— Те покриват последните стъпки от ботуша. А ти твърдиш, че си минал пет пъти оттук.
— По дяволите, Едвард, и аз виждам, че Даниел е там! — избухна Гюдбран.
— Очевидно някой го е донесъл и най-вероятно с шейна. Но ако слушаш какво ти говоря, ще разбереш, че някой е дошъл с него след като съм минал оттук за последен път.
Едвард не отговори, но видимо раздразнен дръпна почти догорилата цигара от присвитите устни на Дале и огледа недоволно мокрите краища на хартията. Дале изплю полепналите по езика му тютюневи късчета и погледна крадешком.
— За Бога, защо ми трябва да измислям подобно нещо? — изуми се Гюдбран. — И как ще довлека труп от Северния корпус дотук с шейна, без да ме спрат патрули?
— Като минеш през ничията земя. Гюдбран поклати невярващо глава.
— Да не ме смяташ за болен, Едвард? За какво ми е трупът на Даниел?
Едвард дръпна от цигарата още два пъти, пусна угарката в снега и я настъпи с ботуш. Винаги правеше така, не знаеше защо, но не понасяше да гледа димящи фасове. Снегът изстена, когато завъртя подметката си.
— Не, не мисля, че си влачил Даниел дотук — продължи Едвард. — Защото не мисля, че това е Даниел.
Дале и Гюдбран изтръпнаха.
— Даниел е, естествено — настоя Гюдбран.
— Или някой със същото телосложение — поправи го Едвард. — И същата нашивка на униформата.
— Чувалът за дърва… — започна Дале.
— О, виждаш разлика между два чувала? — попита насмешливо Едвард, но следеше с очи Гюдбран.
— Това е Даниел — Гюдбран преглътна с усилие. — Ботушите са същите.
— Значи очакваш просто да извикаме носачите на трупове и да ги помолим да го занесат обратно? — попита Едвард. — Без да го огледаме по-внимателно. Точно на това си разчитал, нали?
— Дяволите да те вземат, Едвард!
— Не съм толкова сигурен, че този път преследват мен, Гюдбран. Махни този чувал, Дале.
Дале гледаше неразбиращо двамата, вперили поглед един в друг като два разярени бика.
— Глух ли си? — извика Едвард. — Разпори чувала!
— Не бих искал.
— Това е заповед! Веднага!
Дале продължаваше да се колебае, местеше поглед от единия към другия, поглеждаше и към безжизненото тяло върху сандъците с боеприпаси. После вдигна рамене, разкопча камуфлажното яке и мушна ръка вътре.
— Почакай! — спря го Едвард. — Попитай дали можеш да заемеш байонета на Гюдбран.
Сега Дале изглеждаше наистина объркан. Погледна въпросително към Гюдбран, който поклати глава.
— Какво искаш да кажеш? — попита Едвард, все още обърнат към Гюдбран.
— Според заповедта трябва да носиш винаги байонет, а ти нямаш в момента?
Гюдбран не отговори.
— Ти, който си истинска машина за убийства с този байонет, Гюдбран, не може просто да си го изгубил, нали?
Гюдбран все още не отговаряше.
— Виждал съм ги много такива. Ами тогава използвай твоя, Дале.
На Гюдбран му се щеше да избоде голямото изцъклено око от главата на командира. Ротенфюрер! Никакъв ротен командир не беше той. Той беше един смотан командир! Страхливец с очи и мозък на плъх. Нищо ли не разбираше?
Байонетът се вряза в плата и те чуха зад себе си звук от разпаряне на чувал. И двамата се обърнаха. Там, в алената, ярка светлина на новия ден, с третото си черно, зеещо на челото око ги гледаше смъртнобяло лице с ужасна гримаса. Беше Даниел, нямаше никакво съмнение.