Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Сега не е време за шеги. Толкова е потискащо.
— Потискащо и още как. И Джес, и местенето в Манчестър, и да се завираш под скарата, да не говорим за двете кули в Ню Йорк и изобщо всичко.
— Ами, да.
Джейджей поклати глава.
— Добре. Та какво ще й кажеш, за да се измъкнеш от тази ш… каша?
И така Джейджей му предложи някои неща, сякаш беше актьор, а ние участвахме в сапунен сериал.
Мартин
От време на време се заемам с нещо в духа на „направи си сам“. Сам боядисвах стаите на момичетата, рисувах и всичко, каквото трябваше. (Да, истина е, че имаше екип от телевизията, който снимаше, а продуцентите плащаха до последната капка боя, но това си беше постижение.) Както и да е, ако сте ентусиаст, тогава знаете, че понякога се натъквате на дупка, която е прекалено голяма, за да я запълните с гипс, особено ако се случи в банята. В такива моменти мърлявият аматьорски начин е да натикате в дупката каквото ви е подръка — клечки от кибрит, парченца гъба, абе каквото ви попадне. Точно такава бе функцията на Час тази вечер: той бе гъбата, с която трябваше да запълним зейналата дупка. Тази работа между Джес и Час беше абсурдна, разбира се, пълно разхищение и на време, и на енергия, банално и напълно прозрачно представление. Само че то ни привлече вниманието, накара ни да слезем от покрива и дори, докато слушах тъпата му реч, разбирах по какъв начин е ценна. Освен това ми беше ясно, че ще имаме нужда от още много парчета гъба за следващите седмици и месеци. Може би тъкмо от това се нуждаем независимо дали сме склонни да се самоубием или не. Възможно е животът да се окаже прекалено дълбока дупка, за да бъде запълнена с гипс, така че щеше да ни е необходимо всичко, до което успеехме да се доберем — шкурки, рендосвачки, петнайсетгодишни, все едно какво — за да запълним дупката.
— Здрасти, Джес — заговори Час, когато излезе от партито навън на улицата. Стараеше се да говори весело, приятелски и небрежно, сякаш се надяваше да се натъкне на Джес по някое време, но нямаше желание да провежда този разговор и му личеше. Трудно е да се правиш на весел, когато си прекалено уплашен, за да срещнеш погледа на някого. Напомняше ми за някой дребен гангстер, от ония по филмите, хванат да краде от местния кръстник, разкрит в момент, когато вече няма на какво да разчита и затова се опитва да събере последни силици, за да си спаси кожата.
— Защо не искаш да говориш с мен?
— Да. Така е. Знаех, че ще искаш да разбереш. И аз мислих по този въпрос. Всъщност много мислих, защото, знаеш ли, то… Не ми беше лесно. Това бе слабост. Проява на слабост.
— Не се престаравай, мой човек — предупреди го Джейджей. Никой не се преструваше, че това ще бъде един най-обикновен разговор.
— Няма. Правилно. И така… Първо, искам да се извиня и да ти обещая, че повече няма да се повтори. Второ, намирам те за много привлекателна, интересна си за компания и…
Този път Джейджей се покашля, без да се крие.
— Ами това е. Аз съм виновен, не ти. — Той се намръщи. — Извинявай. Извинявай. Не си виновна ти, вината е изцяло моя.
В този момент, докато се опитваше да си спомни репликите, срещна погледа ми.
— Я! Приличаш на онзи чекиджия от телевизията. Мартин нещо си.
— Той е — уточни Джес.
— Ти пък откъде го познаваш?
— Дълга история — отвърнах аз.
— Допреди малко бяхме заедно на покрива на „Топърс“. Щяхме да скачаме — обясни Джес и така набързо съкрати дългата история, но поне не спомена някои от най-пикантните подробности.
Час преглътна с видимо усилие чутото, точно както змия преглъща яйце: виждаше се как бавно информацията пълзеше към мозъка му. Сигурен съм, че Час имаше доста положителни страни като човек, но бързият интелигентен ум определено не бе сред тях.
— Заради онова момиче, дето го изчука ли? Сигурно жена ти и децата са те изхвърлили, нали? — попита най-сетне той.
— Защо не попиташ Джес защо искаше да скочи? Не е ли това по-важното?
— Млъквай — сопна се Джес. — Това е личен въпрос.
— А моите проблеми не са ли?
— Не — отсече тя. — Вече не. Всички знаят какви са.
— Каква е Пени Чеймбърс? В живота?
— За това ли дойдохме да говорим, Час? — попита тихо Джейджей.
— Не. Така беше. Извинявайте. Просто се разсеях, защото видях човек от телевизията.
— Искаш ли да си тръгна?
— Не — побърза да отвърне Джес. — Искам да останеш.
— Не бих предположил, че си негов тип — реши Час. — Прекалено стар е. Освен това е нещастен скапаняк. — Той се изхили, след това се огледа в очакване някой друг да сподели смеха му, само че на никого от нас — би трябвало да кажа на никого от тях, защото едва ли Час очакваше тъкмо аз да се смея на възрастта си или на факта, че съм нещастен скапаняк — не му беше смешно.