Владетелят на кулата

— Ръката, с която държиш лъка, все още е твърде вдървена — каза той. — Запомни, че трябва да бутнеш и после да дръпнеш, а не само да дърпаш.

Тя се намръщи раздразнено, но все пак последва съвета му и този път стрелата се заби право в центъра на кръгчето. Погледна го самодоволно — при нея това минаваше за усмивка — и отиде да си прибере стрелите. Спряла бе да реже безмилостно косата си, а и вече не приличаше на изпосталялата хрътка, каквато я помнеше Вейлин от неуспешния ѝ опит да го убие край Уорнсклейв. Понатрупала бе мускулна маса покрай готвенето на Елора.

Откакто напуснаха Рансмил, не бяха отваряли дума за разбойниците. Вейлин знаеше, че няма смисъл да я поучава, вече бе стигнал до заключението, че е силно набожна, до такава степен, че всяка критика би довела до поредното гневно избухване, придружено от поредната тирада за любовта на Отеца. От нейна гледна точка, онези мъже бяха препятствие по пътя ѝ към оръжието на Верния меч, пречка пред волята на Световния отец. Пречка, която тя бе отстранила своевременно, без да си слага грях на душата. Но Вейлин знаеше, че дълбоко в себе си усеща тежестта на стореното. Когато я докоснеше с мислите си, музиката на кръвната песен бе неизменно тъжна, мелодията ѝ дразнеше слуха, дисхармонична и мрачна. Момичето беше повредено, някой насила го беше превърнал в непоколебим убиец. Сигурен бе, че рано или късно Рева ще стигне до същото заключение, но колко години щяха да минат и колко хора щяха да умрат от ръката ѝ преди това, не знаеше.

„Тогава защо не я спря?“ Не спеше, когато тя стана и се измъкна онази нощ. Буден бе и я проследи с кръвната песен, вслушваше се в пиковете и спадовете на мелодията, чул бе струпването на остри тонове, които винаги означаваха едно — убийство. Но така и не хукна след нея, спрян от песента — мелодията бе припламнала тревожно, когато той се надигна с намерение да я последва, за да разоръжат с общи усилия разбойниците и да повикат стражата. Песента определено не бе харесала идеята, а той бе свикнал да се съобразява с музиката ѝ. Онези разбойници несъмнено заслужаваха да умрат, освен това бяха препятствие и пред неговата мисия, не само пред нейната. Нямаше как да ги предаде на стражата, без да се разкрие, а славата беше товар, който той предпочиташе да не носи. Затова бе останал да лежи и да я чака. Затвори очи, когато я чу да се връща, мълча и се преструва на заспал, когато тя се пъхна под завивките си и бързо потъна в безметежен сън.

— Готов ли си да тръгнем, милорд? — извика от фургона си Джанрил Норин. Останалите актьори от трупата вече бяха събрали багажа си и се отправяха към пътя.