Екстаз

— Значи Джакс се е завърнал — отбеляза брат ми, докато наблюдаваше внимателно как се настанявам на дивана. — Винсент ми дължи сто кинта.

— Майтапиш ли се? — Щях да го замеря с декоративна възглавничка, ако имаше такива наоколо. — Заложил си на Джакс?

— Заложих на теб — отвърна Нико, отпусна се на двуместното канапе и остави багажа ми на пода в краката си. — Беше му завъртяла главата, така че или щеше да ти предложи пръстен, или щеше да се уплаши и да избяга. Предположих, че ще си плюе на петите и ще се върне, когато го пусне страхът. Мъж е, но не е глупав. Въпросът е дали не е закъснял. Струва ми се, че не е, иначе нямаше да си тук.

— Може пък просто да ми се е приискало да те видя — възразих. — По някаква необяснима причина.

— Може — отговори брат ми с тон, който подсказваше, че ще ми повярва, когато цъфнат налъмите и на прасетата им пораснат крила. — Още ли го обичаш?

Отпуснах глава върху облегалката на мекия диван и притворих уморени очи.

— Да, дявол да го вземе.

— А той? Как се държи?

— Объркан е.

— Да го ступам ли? Да му набия малко акъл в главата?

Засмях се тихичко.

— Боже, как ми липсваш.

Спахме до обяд, излязохме да хапнем навън, а после прекарахме цял ден на дивана — играхме видеоигри, докато палците ме заболяха от натискане на бутоните. Прибрала бях изключения смартфон в чантата си и потисках всички пориви, които ме подтикваха да проверя дали някой ми е звънял. Оставила бях бележка на Анджело и Винсент, за да знаят къде отивам. Тъй като и Лей беше изключила всички комуникации за уикенда, нямаше кой да ме търси до понеделник.

Когато дойде време Нико да тръгва за работа в „Роси“, станах от дивана заедно с него.

— Имаш ли нужда от още един чифт ръце в ресторанта? — попитах.

Той се ухили:

— Разбира се. Някъде тук трябва да имам резервна тениска с лого.

След седем вече бях в „Роси“ и помагах със сервирането. Спомних си колко обичах тази част на работата — обслужването на клиентите. Не бях способна да я върша за дълги периоди като братята си, но си припомних, че да се включвам от време на време рамо до рамо с тях ми действа благотворно. Носех дънки и черна тениска с надпис „Роси“, косата ми бе прибрана в конска опашка и се чувствах като в ученическите си години. Не познавах прииждащите клиенти, но те бързо схващаха, че имам някаква връзка с Нико, тъй като двамата не спряхме да се закачаме и да се дразним.

Скръстих ръце върху бара, облегнах се и шеговито смъмрих брат си:

— Къде са ми белинитата[6]? По-живо, Роси! Мотаеш се. Писна ми да чакам.