Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Ръбът на стилета ми не беше извит, но достатъчно остър, за да се плъзне през лявата страна на гърлото му. В момента, в който го прерязах, аз отблъснах Югюр от себе си. Той направи няколко крачки, залитна напред, хвана гърлото си и изправи глава. Между пръстите му бликаше обилно кръв. Погледна ме в очите и промълви:
— Братко…
Противникът ми се стовари на колене, после падна напред, подпря се на длани на грапавия асфалт, а кръвта му падаше с тежки капки и правеше локвичка. Накрая Югюр се отпусна по очи и спря да мърда.
Ръцете ми бяха в кръв до лактите, а ножът ми се бе изгубил по време на бягството. Стоях, подпрян на един груб зид, присвит надве и се опитвах да си поема дъх, без да изкашлям далака си. Югюр ме настигна след миг и се стовари тежко на прашната земя до мен, вдигайки прах. Разви шамията си и изплю кървава храчка почти в краката ми. Погледнах го и видях, че устата му е цялата в кръв и част от долната му устна виси.
— Добре ли си? — попитах го.
— Години наред ще си спомням за героичния ни преход от Абаша до Архави, ще разказвам за него на внуците си и никому няма да спомена как моят брат изтръгна от устата ми рибарска кука и след това бягахме като луди от главорезите на Усупашвили — отвърна Югюр с широка усмивка.
Постоях до него с окървавен нож и насълзени очи, докато не си припомних, че имам задача, която да изпълня. Вдигнах тялото на Югюр и го пренесох до мерцедеса. Поставих го вътре като горната половина остана да се подава през вратата. Доразчупих предното стъкло и по таблото се посипаха парченца. Взех едно малко по-голямо и го прекарах през раната на гърлото му, после го пуснах отзад в яката на якето. Намерих в колата му парцал и избърсах кръвта от мястото, където го бях убил, както и следите от влаченето. По волана и скоростния лост оставих доста негови отпечатъци с безжизнените му ръце. Накрая същата кърпа натиках в ръката, която преди това държеше ножа.
В субаруто открих евтин мобилен телефон, заглушител за пистолета на Югюр и портфейл с близо триста кинта. Прибрах оръжията от предния капак, ножа на Югюр, седнах зад волана и потеглих. От Батак ме деляха десетина километра; от щастливото ми детство — кръвта на брат ми.
Фаровете ми разпръснаха частично мъглата и осветиха табелата, съобщаваща ми, че влизам в град Батак. Малко след нея бе паркиран камион ЗИЛ. Подминах го бавно — не забелязах никакво движение покрай него. Десет метра по-нататък, точно преди да се покажат първите постройки вдясно, с рев на двигателите срещу мен се появиха два джипа „Волво“ и преградиха пътя ми. В огледалото видях как ЗИЛ-ът потегли, без да включва светлините, и прегради платното отзад. Нямах друг избор, освен да спра. Ръката ми инстинктивно посегна към пистолета на съседната седалка, но бързо се отказах — от храстите, вляво и вдясно, излязоха по двама мъже с камуфлажни дрехи и автомати в ръцете. От джиповете срещу мен също излязоха въоръжени мъже. Бавно вдигнах ръце, така че да ги виждат. Кои, по дяволите, бяха тези?
Огледах мъжете — камуфлажи „уудленд“, черни или кафяви шапки на главите, лица, намазани с маскировъчни бои. Бяха в пълно бойно снаряжение — носеха тактически жилетки, окичени с пълнители, гранати, ножове и пистолети. Държаха карабини Г36, десантни модификации със сгъваеми приклади. И четиримата пристъпваха към колата ми бързо, приведени напред, с приклади, опрени в гърдите им. Пушките бяха оборудвани с бързомерци и фенери. Този до мен имаше още нещо, закачено над цевта, но не успях да го разпозная.
Един от мъжете ми направи знак с ръка да изляза от автомобила и аз се подчиних. Фенерите на двете пушки огряха лицето ми. Аз примижах, но не посмях да прикрия очите си с длан.
— Потврда да je он? — попита мъжът по радиостанцията. След близо една минута мълчание той отново проговори:
— Добродошао, друже!
Пушките бяха свалени, а фенерите вече не биеха право в очите ми. Зрението ми най-после се адаптира и успях да фокусирам лицата около мен. Бяха все мъже, между тридесет и четиридесетгодишни, доколкото можех да преценя в тъмното и под маскировъчните бои.