Трубадур

Не съм сигурен кое причини катастрофата — дали умората от всичко, случило се през деня, бе притъпила рефлексите ми, или леката нощна мъгла, която си играеше с въображението ми — но така и така се случи. След завоя фаровете изведнъж осветиха обект пред мен, кракът ми натисна спирачката, колата започна да губи от скоростта си, а аз гледах бясно приближаващите се към мен широко отворени очи. Сърната стоеше като хипнотизирана насред пътното платно, краката ѝ бяха стройни и красиви, светлокафявата ѝ козина бе нашарена с бели петна. Очите ѝ се бяха втренчили в мен, докато връхлитах върху нея, и бяха последното, което видях, преди главата ѝ да се блъсне в предното стъкло: очи, очи, очи, след това бяла паяжина по прозореца и кремавата въздушна възглавница, която изпълни всичко около мен.

Изгубих контрол над автомобила, гумите поднесоха и се забих в канавката — десните колелета хлътнаха, бетонът застърга по вратите и праговете, страничните прозорци се пръснаха и мерцедесът продължи да се плъзга още десетина метра, съпроводен от противния звук на метал, остъргал се в бетон.

Успях да се освободя от въздушната възглавница и от колана и да напусна колата. Проклех лошите си реакции, които бяха довели удара в една сърна до по-тежка катастрофа. Какво да се прави, вече нямах особен избор — трябваше да си намеря нов транспорт и то по-далеч от мерцедеса, който бях карал без документи, но с Калашников в багажника.

Намирах се някъде след Пещера, достатъчно близо, за да стигна до Батак и пеш. Не беше най-добрият вариант, имайки предвид, че бях недоспал и вече гладен, но и не виждах как ще си намеря превоз — едва ли много коли минаваха оттам посред нощ. Ако следвах пътя…

Мислите ми бяха прекъснати от шум на двигател — приближаваше се автомобил и се движеше в моята посока! Застанах на няколко метра от разбития мерцедес и се приготвих да махам. Да, ето го сиянието на фаровете…

От завоя изскочи тъмен седан и фаровете му осветиха всичко около мен. С едната ръка заслоних очите си, а с другата започнах да махам. Колата рязко наби спирачки, аварийните светлини започнаха да мигат и шофьорът паркира току до мен. Автомобилът се оказа зелено „Субару Легаси“ от началото на века с варненска регистрация. Вътре имаше само един пътник — шофьорската врата се отвори и той излезе навън.

— Здравейте — извика непознатият. — Какво ви се е случило?

— Нещо безкрайно тъпо — отвърнах и също го поздравих.

Посочих му назад.

— Видяхте ли останките от сърната? В тъмното се изплаших и кривнах встрани.

— Наистина тъпо — съгласи се той. — Бамби разбива „Бенц“… Важното е, че сте добре. Има ли и други пътници? Някой пострадал?