Лунните градини

Гарвани кръжаха из бледнината на пушеците. Гракът им се сливаше в писклив хор над виковете на ранените и издъхващи войници. Вонята на разкъсана плът тежеше неподвижно в мъглата.

Татърсейл стоеше сама на третия хълм над падналия град Пейл. Купища изгоряла броня — наколенници, нагръдници и оръжия — се въргаляха пръснати около магьосницата. Само допреди час това снаряжение го бяха носили мъже и жени, но от тях сега нямаше и помен. Тишината в овъглените коруби кънтеше в главата й като погребална песен.

Беше скръстила ръце на гърдите си. Пурпурният плащ със сребърната торква, знака на магьосническото ядро на Втора армия, бе провиснал от кръглите й рамене, оцапан със сажди и опърлен. Овалното й месесто лице, излъчващо обикновено херувимска ведрост, бе сякаш изсечено с тъмно призрачни черти, откроили бледостта на посърналите й страни.

При всичките миризми и звуци наоколо Татърсейл усети, че се вслушва неволно в една по-дълбока тишина. Донякъде тя идеше от грамадите празна броня наоколо й — отсъствие само по себе си звучащо като присъда. Но тишината имаше и друг източник. Чародейството, развихрило се днес тук, бе достатъчно, за да раздере тъканта между световете. Каквото и да обитаваше отвъд, в Лабиринтите на хаоса, то изглеждаше толкова близо сега, само да се пресегнеш, и ще го докоснеш.

Беше мислила, че чувствата й са изчерпани, изцедени от току-що преживяния ужас, ала сега, докато гледаше плътните редици на настъпващия към града легион на Черните моранти, от натежалите й клепачи се сипеше скреж на омраза.

„Съюзници. Искат своя час за кръв.“ След този час оцелелите жители на Пейл щяха да са с десетки хиляди по-малко. Дългата дивашка вражда между съседните народи щеше отново да изравни везните на мъстта. С меча. „Шеденул милостиви, не беше ли достатъчно?“

Десетки пожари бушуваха неудържими из града. Най-сетне обсадата бе приключила, след три дълги години. Но Татърсейл знаеше, че предстои още. Нещо се криеше и чакаше в тишината. Все едно. Тя също щеше да чака. Смъртта, посята в този ден, изискваше от нея поне това — в края на краищата се беше провалила във всички други по-важни неща.

Равнината долу беше застлана с тела на малазански воини — дрипав килим от мъртъвци. Щръкнали нагоре крайници тук-там, с властно накацалите по тях черни гарвани. Войници, оцелели след касапницата, сновяха замаяни между труповете и търсеха мъртвите си другари. Пълни с болка, очите на Татърсейл ги следваха.