Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
На десетина крачки зад него бяха вдигнали знаме, забучено в струпани вързопи с храна, каквито носеха със себе си Сивите мечове. Прогизнала от дъжда жълта и оцапана с тъмни петна кръв детска ризка.
Бюк закръжи още по-близо, после зави и се отдалечи. Не беше готов. Не и за Грънтъл. Не и за този, в когото се бе превърнал. Ужасно преображение… „Поредната жертва на обсадата. Като всички нас.“
Итковиан примигна да махне съня от очите си и се огледа. Нисък влажен таван, миризма на сурово месо. Жълтеникава светлина от фенер, тежко грубо вълнено одеяло над гърдите му. Лежеше на тесен нар и някой държеше ръката му.
Извърна бавно глава и болката го опари по врата. „Изцерен, но недоизцерен. Закърпването… е непълно…“
До него беше Карнадас, рухнал на пода, превит на две и неподвижен. Бялото теме на сведената му глава бе на нивото на очите му.
Ръката, която го стискаше, беше само кости и мъртва съсухрена кожа, леденостудена.
Щит-наковалня леко я стисна.
Лицето на дестраянта, щом вдигна глава да го погледне, беше като на скелет, кожата бе покрита с дълбоки рани, тръгващи от челюстта; обкръжените с червени петна очи бяха хлътнали в черните ями.
— Провалих ви, сър… — изхриптя старецът.
— Не си.
— Раните ви…
— Плътта е затворена — това поне го усещам. Вратът, гърбът ми, коляното. Само наболява. Ще се оправя. — Надигна се бавно да седне и лицето му остана спокойно въпреки болката, която го обля като вълна. Щом сгъна коляно, плувна в пот, побиха го ледени тръпки и главата му се замая. Но не пусна ръката на дестраянта. — Дарът ви ме прави смирен, сър.
Карнадас отпусна глава на бедрото му.
— Аз свърших, приятелю.
— Знам — отвърна Щит-наковалня. — Но аз — не.
Главата на дестраянта кимна, но остана отпусната.
Итковиан се огледа. Още четири нара, с по един войник на всеки. Грубите одеяла бяха дръпнати над лицата им. Двама от резачите на жреца бяха седнали върху покрития със съсирена кръв под, опрели гърбове на стената, и спяха, изтощени. До вратата на стаичката стоеше вестоноска на Сивите мечове, капънка, ако се съдеше по чертите й под ръба на шлема. Беше виждал същата като нея, но по-млада сред новобранците… може би сестра й.
— Колко съм лежал в безсъзнание? Дъжд ли чувам?
Карнадас не отговори. Никой от двамата хирурзи не се събуди. След малко вестоноската се покашля и каза:
— Сър, до полунощ остава по-малко от една камбана. Дъждът дойде със здрача.
„Със здрача. И със смъртта на един мъж.“ Ръката, която го държеше, се отпускаше вяло.
— Колко войници са останали тук? Колко души все още са под моя команда?
Тя трепна.
— Всичко сме сто тридесет и седем, сър. От тях — деветдесет и шест новобранци. От гривите, които бяха с вас в гробищата, оцеляха единайсет войници.
— Казармата ни?
— Падна, сър. Сградата гори.
— Дворецът на Джеларкан?
Тя поклати глава.
— Нямаме вест, сър.
Итковиан бавно издърпа ръката си от изстиващите пръсти на Карнадас, погали мълчаливо рехавата бяла коса на стареца и въздъхна.
— Намерете санитар. Дестраянтът е мъртъв.
Очите й се разшириха.
— Отиде при нашия Смъртен меч, при Брукалаян. Свърши се.
Итковиан придърпа ботушите си и едва не припадна от болката в крака. Вдиша треперливо и бавно се надигна.
— Останал ли е някой оръжейник?
— Един чирак, сър — каза тя с глас, пълен с горчивина.
— Ще ми трябва стега за коляното. Каквото може да нагласи.
— Да — прошепна момичето. — Да, Щит-наковалня…
Той спря да навлича палтото си и я погледна през рамо. Беше пребледняла като платно.
— Аз… изричам Тринадесетия закон на Откровението. Моля… за справедливо наказание. — Трепереше цялата.
— Наказание ли? Какво е провинението ви?
— Аз донесох съобщението. От послушника на Рат-Финир. — Залитна, сякаш поразена от собствените си думи, и ризницата й издрънча, щом притисна гръб към вратата. — Финир да ми прости дано! Аз изпратих Смъртния меч на смърт!
Итковиан я изгледа с присвити очи.
— Вие сте новобранката, която придружи мен и крилата ми на последния излаз в равнината. Моля за извинение, че не ви познах. Трябваше да се сетя… преживяното е така ясно изписано на лицето ви. Отхвърлям изречения от вас Сън. Хайде, намерете санитар и чирака.
— Но, сър…
— Брукалаян не беше измамен. Не разбирате ли? Нещо повече, това, че сте тук, доказва невинността ви по този въпрос. Ако бяхте съучастница в предателството, щяхте да тръгнете с него и отряда му. И щяхте да получите каквото ви се полага. Хайде, вървете. Не можем повече да стоим тук.