Сакатият бог

— Мислех, че няма да приказваш цяла нощ. Виж, това сме го разбрали още преди години. Стени и вълни го наричахме. Стени, когато държиш фронт или позиция. Вълни, когато си в настъпление. И няма никакъв смисъл да пестиш — освен тази със собственото ти име на нея, разбира се. Защото всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано. Наричаме го „сдържащ фактор“.

Бейвдикт отново погледна назад към тъпчещите покрай впряга бойци. Капитаните не се оправяха добре. Не си бяха отваряли устата от дни. Зад тях вървяха хундрилите, които все още водеха конете си. „Тъй че малко го поизлъгах Хедж. Дадох дози не само на воловете, но пък си помислих, че ще…“

— Още ли си изнервен? — попита го Хедж. — На твое място щях да съм. Хундрилите си обичат конете. Много. Не се знае кого би спасил един хундрил, ако трябва да избира между майка си и коня. А ти просто взе, че ги уби.

— Бездруго умираха, сър. За ден един кон има нужда от повече вода, отколкото четирима войници, а водата им свършваше. Опитайте се да изцедите кръв от обезводнено животно. Не е лесно.

— Тъй де. А сега имат немрящи коне и пак са без вода, тъй че ако го беше направил преди седмица, цялата тази жертва нямаше да е нужна. Искат да те убият, алхимик — половин ден ми трябваше, докато ги разубедя.

Бейвдикт го погледна сърдито.

— Току-що казахте, че между конете и майките си…

— Биха спасили майките си, разбира се. Ти какво, идиот ли си?

Алхимикът въздъхна.

— Все едно — продължи след малко Хедж, — всички вече сме Подпалвачи на мостове. Вярно, убивали сме по някой офицер от време на време, ако станат много лоши. Защо не? Сложи един глупак да командва и най-вероятно ще направи така, че да ви избият всички, тъй че защо първо да не бутнем тях в трапа, нали така? Но ти не си направил нищо, че да си заслужиш това. Освен това ми трябваш, както и на тях. Тъй че работата е проста — никой няма да ти пререже гърлото.

— Много съм облекчен, сър.

Хедж заговори по-тихо:

— Само че слушай. Скоро всичко ще се разпадне — не го ли виждаш? Ловците на кости — редовните — губят.

— И ние не сме много по-добре, сър.

— Тъй че гледаме да не влезем в мелачката, ясно? Вече казах на капитаните си. Ще дръпнем навън веднага щом се почне — искам да има поне сто крачки между нас, преди да почнат да търсят кого още да убият.

— Мислите ли, че ще стане толкова зле, сър?

Хедж сви рамене.

— Трудно е да се каже. Дотук морската пехота ги държи изкъсо. Но бой ще има, веднага щом падне някой от техните. И миризмата на кръв ще го почне, помни ми думата.

— Как щяха да се справят Подпалвачите на мостове с това, сър? По онова време.

— Просто е. Надушваш плямпаджиите и ги убиваш. Те са тия, дето непрекъснато мрънкат и ръчкат по-тъпите да направят нещо тъпо. И се надяваш всичко да се кротне. Колкото до мен… — Кимна към крачещата покрай тях колона. — Щях да овържа Блистиг, да го измъкна в пустинята и целия проклет ден никой нямаше да заспи от писъците му.