Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Адюнктата крачеше мълчаливо до него. Не че очакваше отговор, след като вече не беше сигурен дали думите му всъщност излизат от гърлото. Възможно беше — и всъщност силно вероятно — всичко, което бе изрекъл през последните два дни, да си е било само в ума му. Но пък така беше по-лесно.
— Бунт. Дори самата дума ме кара да изпитвам… завист. Никога не съм го чувствал — тук, в душата си. Никога не съм изпитвал нито миг на непокорен гняв, непозната ми е настойчивостта на този гняв за правото да бъде точно такъв, какъвто иска да е. Дори да не знае какъв точно иска да е. Просто го иска… Разбира се, пиянството е сладкото поражение. Светая светих за страхливците — а всички ние, пияниците, сме страхливци и не позволяваме на никого да ни убеди в обратното. Това е единственото нещо, в което ни бива, най-вече защото е едновременно причината и средството, чрез което бягаме. От всичко. Точно затова пияницата има нужда да остава пиян.
Хвърли поглед към нея. Слушаше ли го? Имаше ли нещо друго, което да слуша?
— Да продължим нататък — тази тема ме плаши. Друга велика представа ни чака, стига да се сетя за някоя. Змии значи? Е, разбира се, че е велика представа — момичето, което ни дава такива имена. Техни. Наши. Змии в пустинята. Дръзко е, като си помислиш. Змиите са адски трудни за убиване. Плъзгат се под крака ти. Крият се от очите ти.
— Тъй че… хм, а знанието? — продължи той. — След като знанието се превръща в немилост. След като на истината започва да се гледа като на осъждане, вместо на освобождение. След като просветлението започва да показва единствено мрачния патос на безкрайния ни списък от провали. И така нататък. Но тези възгледи, е, те идват от онези, които искат да окуражат невежеството — съдбовно важна тактика в задържането им на власт. Освен това истинското знание те принуждава да действаш…
— Нима?
Той замълча и се помъчи да го обмисли, но само го жегна страх.
— Права сте, да продължим по-нататък. Ако има нещо, което знам, то е, че за някои неща не искам да знам нищо. Тъй че… а, в приемането на неочакваните ни гости, ще говорим ли за героизъм?
Смайлс се люшна напред, изпънала ръка, и в следващия миг се смъкна на коляно. Ботъл зае позиция зад нея, за да й пази гърба, и късият меч в ръката му затрепери сякаш от само себе си.
Видя как Тар се запровира назад през гъстата гмеж. Лицето му бе по-мрачно от всякога.
— Корик! — сопна се той.
— Тук, сержант.
— Жив ли си?
— Засякох погледа на един — отвърна мъжът. Половината му лице беше плувнало в кръв, но не беше негова. — Хиени съм виждал да гледат по-разумно. — Посочи с кървавия дълъг нож в ръката си. — Онзи ефрейтор там го насъска…
Мъжът, когото сочеше, бе паднал на колене. От редовните. Як, с широки рамене, дръжка на нож бе щръкнала от дясната страна на гърдите му. Кипнала кръв течеше от устата и ноздрите му.
Тар огледа навъсено наоколо и погледът му се спря на Ботъл. Приближи се.
— Смайлс… погледни ме, войник.
Тя вдигна глава.
— Както каза Корик, сержант — не сме слепи и не сме тъпи. Видях как пак дава знак и му пуснах ножа.
Тар погледна Ботъл в очите.
Ботъл кимна.
— От дванайсет крачки. В тъмното, в тълпа.
Издъхващият ефрейтор беше отпуснал брадичката на гърдите си и сякаш бе зяпнал в коленете си. Коураб се приближи до него и го бутна. Мъжът се строполи. От устата и носа му бликна последната кървава пяна, преди тялото да застине.
— Двама ли свалихте? — попита Тар.
Ботъл усещаше омразата в погледите на струпаните наоколо редовни и потръпна, когато Коураб отвърна:
— Трима, сержант. Първите двама бяха за отвличане на вниманието, още двама дойдоха ниско отзад, към фургона. Аз свалих първия, Кътъл подгони последния — още го гони, предполагам.
— Навън? Дъх на Гуглата!
Смайлс се изправи, залитна като пияна, приближи се до мъртвия ефрейтор и си прибра ножа.
— Не е редно — измърмори тя и се обърна към тълпата. — Празни бурета пазим, проклети глупаци!
Някой подвикна:
— Не бяхме ние, десантчик. Онова беше бандата на Юмрука.
Ботъл се намръщи. „Блистиг. Богове на бездната!“
— Просто ни оставете на мира — каза Смайлс и им обърна гръб.
Кътъл се върна, засече погледа на Тар и с една ръка небрежно забърса окачения на рамото му арбалет.