Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Чуваше кръвта в собствените си жили, трескава, нахлуваща в кухи места, и звукът, който издаваше бе несекващ вой. Вярваше ли все още адюнктата? Сега, след като вече умираха с десетки, държеше ли все още на вярата си? Когато решимостта, когато упоритата воля се окажат недостатъчни, тогава какво? Нямаше отговори на тези въпроси. Ако я потърсеше… „не, има си ги предостатъчно. Всички са постоянно на главата й. Юмруци, капитани, лечители.“ Освен това говоренето бе изтезание — устните се разцепват, подпухналият език се мъчи да се размърда, гърлото е стегнато и раздрано. Всяка изречена дума беше болезнена.
Вървеше със съгледвачите си и не искаше да се задържи назад, да види какво става в колоната. Не искаше да види разпадането й. Теглеха ли все още неговите тежки фургоните? Ако го правеха, бяха глупци. Останали ли бяха още от онези примрели от глад деца? Онова момче, Рут — който беше носил онова нещо толкова дълго в ръцете си, че изглеждаше невъзвратимо осакатен, — още ли беше в кома, или беше издъхнал, повярвал, че ги е спасил всички?
„Това би било най-добре. Да яхне заблудата към забрава. Никакви призраци няма тук, не и в тази пустиня. Душата му просто се е отнесла. Просто. Мирно. Вдига се, понася онова бебе — защото винаги ще носи онова бебе. Лек път, момче. Лек път и на двама ви.“
Бяха дошли да потърсят майка и татко. Хиляда деца, хиляда сирачета — но започваше да разбира тук, на този път, точно още колко са били — в този керван, който Бадале бе нарекла Змията, и осъзнаването на това се извиваше като нож в гърдите му. „Коланси, какво си направил? На своя народ? На децата си? Коланси, нямаше ли по-добър отговор от това? Богове, ако можехме да те намерим — ако можехме да се изправим срещу теб на бойно поле. Щяхме дадем отговор на престъпленията ти.“
„Адюнкта, беше права да търсиш тази война.“
„Но не беше права да мислиш, че можем да я спечелим. Не можеш да водиш война срещу безразличието. Ах, чуйте ме само. Но мъртъв ли съм аз? Още не.“
Предния ден, когато целият лагер бе притихнал, докато войниците лежаха неподвижни под мухите, беше бръкнал в торбата си и бе отпуснал ръката си върху Драконовата колода. И… нищо. Безжизнено. Тази пустиня беше празна и никаква сила не можеше да стигне до тях. „Направили сме боговете слепи за нас. Боговете и врага напред. Адюнкта, разбирам основанията ти за това. Разбрах ги тогава, разбирам ги и сега. Но виж ни — ние сме хора. Смъртни. Не по-силни от който и да е друг. И колкото и да искаш да направиш от нас нещо повече, нещо по-голямо, изглежда, че не можем да бъдем каквото искаш.“
„Не можем да бъдем и каквото ние искаме. И това, повече от всичко друго, ни съкрушава сега. Но все пак още не съм мъртъв.“
Замисли се отново за мига, когато бяха намерили децата. За начина, по който съгледвачите му — самите те не много по-големи — се движеха толкова сериозни сред бежанците, раздадоха им всичката вода, която носеха — цялата дажба за нощния преход бе раздадена, от една уста на друга, докато и последните капки не бяха изцедени от меховете. А след това младите хундрили можеха само да стоят безпомощни, всеки обкръжен от деца, които протягаха ръце — не за да сграбчат или да искат, а да докоснат и в това докосване да отдадат благодарност. Не за водата — тя беше свършила, — а за жеста.
Колко трябва да паднеш, за да си благодарен само заради едното желание? Заради едното безсилно намерение?
„Онези, които са ви прокудили…“
„Но ние имаме съюзници и пред тях няма никаква преграда, нищо, което да забави марша им към Коланси. Геслер, покажи на Сторми истината за това и срежи нашийника му. Остави го да нададе вой и да накара самите Хрътки да затреперят от страх! Остави го да се развихри, Гес, моля те.“
„Защото не мисля, че ние ще успеем.“
Костите на врата му изскърцаха, когато вдигна глава и се загледа с гняв към Нефритените странници. Вече изпълваха цялото небе, огнени сечове по небесния лик. „Повръща ми се от поличби. Гади ми се от тези отвратителни неща. Но… ако вие, там горе, изобщо не сте това? Ако странстването ви си е само ваше, без никаква крайна цел, никаква причина или предназначение? Ако утре или вдругиден най-сетне се спуснете, за да ни заличите всички, да направите безсмислена всяка наша борба, всяка наша велика и благородна кауза? Какво ни казваш тогава, о, прекрасна вселено?“
„Предопределението е лъжа.“
„Но тогава интересува ли ме изобщо? Виж тези кости, по които стъпваме. Вървим дотам, докъдето можем, и после спираме. Просто е така. Това и нищо повече. Тъй че… сега какво?“
— Змии — каза Банашар и примига. Да се гледа с трезви очи беше непоносимо тежко. „Много по-добре е, когато всичко е размътено. Много по-добре.“ — Това може да е било първият ми страх, когато за първи път стъпих в онова гнездо на пепелянки, което така нехайно наричахме Храма на Д’рек. Погледни в лицето това, от което те е страх, не гласеше ли така мъдрият съвет? Може би трезвостта е истинското проклятие, осъзнаването, че страхът не укрепва характера и че онзи съвет е боклук, а светът е пълен с лъжци.