Проходът

Натисна друг бутон. На екрана се показаха гъсти колони с цифри.

— Голяма работа е, нали? Отначало го взех за някакъв код, но не е. Всичко си е тук, само дето е събрано като в първия дял. — Майкъл някак спря потока на колоните и почука с пръст по стъклото. — Ключът беше числото тук, първото в последователността, която се повтаря надолу в колоната.

Питър присви очи към екрана.

— 3700?

— Близо си. Трийсет и седем, запетая нула нула. Да те подсеща нещо?

Питър поклати глава.

— Ами не.

— Трийсет и седем запетая нула нула е нормалната телесна температура при хората. Сега погледни останалата част от реда. Седемдесет и две вероятно е пулс. Имаш показатели за дишане и кръвно налягане. Предполагам, че останалото се отнася до мозъчна активност, бъбречна дейност, такива неща. Сигурно Сара по-добре ще разбере това. Но най-важното е, че идва на отрязъци. Очевидно е, ако търсиш първото число и видиш къде се трупат последователностите. Според мен това е нещо като данни за следене състоянието на тялото, предназначено да ги препраща към главен компютър. Предполагам, била е някакъв пациент.

— Пациент? Като в лечебница? — намръщи се Питър. — Такова нещо никой не може да направи.

— Никой не може да го направи сега. И тук стигаме до най-интересната част. В чипа има 545 406 групи. Предавателят беше нагласен да предава на всеки деветдесет минути. Останалото е въпрос на смятане. Шестнайсет цикъла на ден по триста шейсет и пет дни в годината.

Питър се чувстваше така все едно се опитва да пие вода от избила тръба.

— Извинявай, Майкъл. Обърках се.

Майкъл се обърна към него.

— Обяснявам ти, че това нещо, поставено във врата ѝ, е взимало данни за телесната ѝ температура на всеки час и половина в продължение на малко повече от деветдесет и три години. Деветдесет и три години, четири месеца и двайсет и един дни по точно. Ейми БФ е на сто години.