Проходът

— Питър. Очаквах те.

Седна на стол срещу нея.

— Как разбра за нея, Лельо?

— За кого пък сега?

— Знаеш за кого, Лельо. Моля те.

Поклати леко глава.

— Бродницата ли имаш предвид? Ами сигурно е минал някой и ми е казал. Онзи Молиноу, май той беше.

— Говоря за времето отпреди две нощи. Ти ми каза нещо. Каза ми, че тя идва. Че знам коя е.

— Така ли съм казала?

— Да, Лельо. Така.

Старата жена се намръщи.

— Представа си нямам какво ми е било в ума. Преди две нощи, казваш?

Чу се да въздиша.

— Лельо…

Вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Добре, не се ядосвай сега. Пошегувах се. Толкова отдавна не съм се шегувала, че не устоях. Този твой поглед само — посрещна погледа му без да мигне. — Ами разкажи ми. Преди да споделя мнението си. Според теб тя какво е? Това момиче?

— Ейми?

— Не знам как се казва. Ако ти харесва да я наричаш Ейми, така ѝ казвай.

— Не знам, Лельо.

Очите ѝ изведнъж се разшириха.

— Естествено, че не знаеш! — закикоти се, после я връхлетя кашлица. Питър се изправи да ѝ помогне, но тя го спря с махване на ръка. — Сядай — програчи. — Падна ми гласът и толкова — отне ѝ малко време да се успокои, прочисти гърлото си с дълбоко покашляне. — Това трябва да откриеш. Всеки има нещо, което трябва да открие в живота си, това е твоето търсене.

— Майкъл казва, че е на сто години.

Старата жена кимна.

— Да си отварям очите тогава. По-стара жена. Внимавай тази Ейми да не започне да се разпорежда много-много.

Разговорът не водеше наникъде. Разговорките с Леля открай време не бяха лесна работа, но за пръв път я виждаше такава. Дори чай не му предложи.

— Лельо, ти и друго каза онази нощ — настоя той. — Нещо за възможност. Някаква възможност.

— Може и да съм. Прилича на мои думи.

— Дали е тя?

Избледнелите ѝ устни се намръщиха.

— Ще кажа, че зависи.

— От какво?

— От теб.

Преди Питър да успее да каже нещо, жената продължи:

— О, само не придобивай такъв вид, цяло нещастие. Да се чувстваш изгубен е част от него — отдръпна се от масата и тромаво се изправи. — Хайде с мен тогава. Искам да ти покажа нещо. Може и да ти помогне да си избистриш решението.

Последва я по коридора до спалнята ѝ. Както и останалата част от къщата, пространството беше претъпкано, но подредено, всичко беше на мястото си. До стената имаше старо легло с балдахин, по хлътването на дюшека разбра, че е пълен със слама. До него имаше дървен стол с фенер отгоре. Видя горната част на скрина, с който приключваше мебелирането на стаята и който беше украсен със сбирка от явно наслука подбрани предмети: стара стъклена бутилка с думите Кока-кола с избледнели букви от сложен шрифт; метална кутия — щом я вдигна, от нея се разнесе дрънчене като от карфици; челюст на някакво животинче; пирамида от плоски, гладки камъни.

— Това са ми скъпите вещи — каза Леля.

Сега, когато стояха в претъпканата стая, Питър осъзна колко е дребничка. Короната от бяла коса едва стигаше до раменете му.

— Така ги наричаше майка ми. Дръж наблизо скъпите си вещи, все повтаряше — посочи с извит пръст към скрина с огледало. — Не помня откъде са повечето, освен снимката, разбира се. Беше у мен при пътуването с влака.