Проходът

Призори Майкъл докладва на Йън. Историята с токовия удар беше най-доброто, което успя да скалъпи, за да накара Йън да излезе от Фара. Предполагаше, че един токов удар би могъл да угаси прожекторите, въпреки че системата щеше да го регистрира, а такъв не беше регистриран. Проблемът можеше да е и някое късо съединение, но в такъв случай прекъсвачът нямаше да удържи, токът щеше да спре веднага, след като той щракна превключвателя. Цяла сутрин проверяваше всяка връзка, охлаждаше и отново охлаждаше входовете, натоварваше кондензаторите. Всичко беше наред.

— Влизал ли е някой тук? — попита той Елтън. — Да си чул нещо?

Но Елтън само поклати глава.

— Спях, Майкъл. Спях дълбоко отзад. Нищо не съм чул, докато ти не се втурна с викове.

Чак след пладне успя да събере мислите си и да се върне към работата по радиото. При всичкото вълнение почти го забрави, но когато излезе от Фара да търси изпуснатата бобина от изминалата нощ, я открия да лежи непокътната на земята. Дългата жица се извиваше чак горе до Стената и той отново беше убеден, че тя е важна. Настави жицата с медните жички, които беше оставил там. Върна се във Фара, свали от рафта дневника с радиочестотите и сложи слушалките на ушите си.

Два часа по-късно, пламнал от адреналин, с коса и пуловер, прогизнали от пот, откри Питър в бараките. Питър седеше на нар и въртеше нож около показалеца си. Сами бяха. Когато чу Майкъл да влиза, Питър го изгледа с вял интерес. Сякаш е преживял страшно изпитание, помисли си Майкъл. Като че иска да използва ножа по някой, но още не е решил по кого. И като се замисли човек, зачуди се Майкъл, къде ли са се дянали останалите? Не цареше ли някаква проклета тишина? Никой нищо не му беше казал.

— Какво има? — отново подхвана меланхоличното въртене Питър. — Каквото и да е, надявам се новините да са добри.

— Боже Господи — отвърна Майкъл. Бореше се как да изрече думите. — Трябва да ме изслушаш.

— Майкъл, знаеш ли изобщо какво се случва тук? Какво трябва да чуя?

— Ейми — каза той. — Трябва да чуеш за Ейми.