Диамантената ера

— Ще го направя при първа възможност, Ваше височество — отвърна Карл Холивуд. При тези думи принцеса Нел го погледна малко неуверено и премести крака, за да запази равновесие, макар че можеше да се дължи и на подводно течение. Карл разбра, че никога не са се обръщали към нея така и че до признаването й за такава от Виктория, тя не е разбирала напълно положението си.

— Жената, която търсите, се казва Миранда — каза той.

От ума на Нел като че ли изчезнаха всички мисли за корони, кралици и армии и тя отново беше просто млада дама, която търсеше… какво? Майка си ли? Своята учителка? Своята приятелка? Карл Холивуд тихо и нежно заговори, само колкото да може да го чуе сред морския прибой. Говореше й за Миранда, за книгата и за старите истории за подвизите на принцеса Нел, които бе проследил, гледайки предаванията на Миранда много години по-рано в „Парнас“.

През следващите два дни много от бежанците на брега заминаха с въздушни или морски кораби, но няколко от тях бяха унищожени преди да успеят да излязат от обсега на оръжията на Небесното кралство. Три четвърти от момичетата от Мишата армия се евакуираха, като се съблякоха голи и групово навлязоха в океана, хванали се ръка за ръка и превърнали се в гъвкав сал, който бавно, постепенно и уморително напредваше към Ню Шузан. По брега бързо се разпространяваха слухове. Племенните граници като че ли ускоряваха, вместо да спират процеса. Тези слухове се предаваха от общество на общество в различни варианти в зависимост от местните страхове и предразсъдъци. Най-разпространеният беше, че небесниците възнамерявали да позволят на всички да се изтеглят и че атаките се осъществявали от излезли от контрол робомини или пък в най-лошия случай от неколцина фанатични командири, които не се подчинявали на заповедите и скоро щели да бъдат спрени. Имаше и друг, по-странен слух, който караше някои хора да останат на брега и да не се доверяват на евакуационните кораби: млада жена с книга и меч отваряла вълшебни тунели в бездната, които щели да отведат всички им на безопасно място. Такива идеи естествено бяха посрещани със скептицизъм сред по-рационалните общества, но на сутринта на шестия ден от обсадата отливът остави на пясъка странно предзнаменование — полупрозрачни яйца, големи колкото надуваема топка. Когато крехките им черупки се разчупиха, вътре откриха скулптирани раници, покрити с геометрични мотиви от изящни кулички. От горната им част излизаше твърд маркуч, който се свързваше с дихателна маска. При тези обстоятелства не бе трудно да се досетят какво е предназначението на тези предмети. Хората нарамваха раниците, слагаха си маските и се хвърляха във водата. Устройствата играеха ролята на хриле и осигуряваха постоянен приток на кислород.

Раниците нямаха каквото и да е племенно обозначение. Морето просто ги изхвърляше с хиляди на брега с всеки прилив. Атлантяните, нипонците и други решиха, че са пратени от собствените им филозони. Но мнозина доловиха връзката между това явление и слуховете за принцеса Нел и тунелите под вълните. Тези хора се придвижиха към центъра на пудонгското крайбрежие, където се съсредоточиха всички малки, слаби и разпокъсани племена. Това свиване на отбранителната линия стана неизбежно, когато евакуацията намали броя на защитниците. Границите между племената станаха непостоянни и накрая изчезнаха. На петия ден от обсадата всички варвари се събраха в най-външната част на полуостров Пудонг — няколко десетки души, скупчени на площ не повече от няколко градски пресечки. Зад тях останаха китайските бежанци, предимно хора, отъждествявани с Крабрежната република, които знаеха, че няма да намерят място в Небесното кралство. Те не смееха да нахлуят в лагера на бежанците, които все още разполагаха с мощни оръжия, но напредваха сантиметър по сантиметър, никога не отстъпваха и незабележимо стесняваха периметъра така, че много варвари се оказаха нагазили до колене в океана.