Скрутатор [bg]

Занаятчията затръшна люка. Първото създание се блъсна в корпуса миг след заключването. Ноктите му се врязаха в метала, но не можаха да се вкопчат в отличната направа. Втори лиринкс скочи върху таптера, сетне създанията се увеличиха до половин дузина. Таванът започна да проскърцва от тежестта им. Сред тях пристъпваше черният мистик, понесъл огромен лост, за да откърти люка. Срещу таптера не можеха да използват магията си, но защитата му не се простираше срещу груба сила.

Сияещ мехур се вряза в гърба на огромния черен лиринкс, но той не обърна внимание. Дори не удостои с поглед Малиен, която бе запратила тази магия към него. Така той демонстрираше презрението си към способностите ѝ.

По гърба на Тиан се стичаха ледени капки. Челюстите на капана почти бяха щракнали. Форгри бе мъртъв, вероятно и Талис също. Гилаелит бе отведен. Сега Малиен се сражаваше сама срещу десетки противници. Надали щеше да издържи още дълго.

Бягството не изкушаваше Тиан — тя нямаше намерение отново да поеме по този път. Ударите по корпуса бяха оглушителни. В кабината притъмня, защото лиринксите се бяха струпали пред прозрачния панел. Занаятчията дръпна лоста, възнамерявайки да завърти таптера и да го освободи. Машината затрепера, разклащайки костите ѝ, но не се издигна — тежестта на скупчилите се лиринкси бе прекалена.

Тиан се опита да го завърти на място, но и това нямаше ефект — изглежда лиринксите се бяха хванали с другарите си на земята, които бяха впили нокти в пръстта. Конструктът стоеше като залепен.

Тиан преустанови прилива на енергия и се отпусна в креслото, задъхана. Трябваше да има начин. Сред мрака изплува светло петно, в него се появи лице. Лицето на лиринкския мистик. Въгленочерната му кожа блестеше като поръсена с прах от диаманти. Златният гребен блестеше в тъмни и светли пулсации. Почти бяха забележими диплите енергия, обвиващи се около него.

Той приближи зъбестата си глава до панела, търсейки Тиан. Занаятчията се сви, за да се прикрие от блясъка. Освен това знаеше, че ако погледът ѝ срещне неговия, няма да успее да се противопостави на повелята.

А тя ставаше все по-настоятелна. Излез на светло, за да те видя. Излез. Излез.

Ръката ѝ трепереше. Тя искаше да отиде при него, да го погледне в очите. Така трябваше да постъпи. Той не беше неин враг. Той щеше да ѝ помогне.

Що за глупости? Тя рязко се отдръпна назад, при което си удари главата. Трябваше да има начин. Все пак тя бе геомант — и то удивителен геомант, ако се вярваше на Гилаелит.

От дълго време не бе прибягвала до тези си умения. Бе започнала да разчита на бързината и силата на таптера, за да бяга от проблемите си. И беше загърбила талантите, които бе започнала да разгръща.

Огромният лиринкс блъсна края на лоста в цепнатината на люка и напъна. Металът започна да скърца. Нямаше време за губене. Тиан трябваше да направи нещо веднага, ако искаше да спаси Малиен.