Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
Когато чу името си, Радикала Боб Мерил се изсмя от сцената, където седеше.
— Радикала Боб — повтори той. — Като чуя това име, и се връщам години назад.
— Съгласен съм с Ледар — каза Кейпърс и се изправи. Той смени Ледар на свидетелския стол. — Трудно ми е да опиша това, което представляваше Шайла през онези дни. В прогимназията и гимназията не си спомням да е била много активна. Дори напротив — беше болезнено стеснителна. Само като я погледнеш, и тя се свиваше като от физически допир. Тази нейна болезнена притеснителност направо се стопи в края на гимназията. С всяка изминала година ставаше все по-хубава и по-хубава. Дори по-сексапилна. После започна да прави впечатление с искрящата си интелигентност, с онзи остър ум, с който умееше да те скастри, раздразни или прилъже. Умееше да завладява цели аудитории единствено с широтата на убежденията си. В колежа Шайла изведнъж разбра, че е роден водач. От нея би станал блестящ републиканец.
— Тя мразеше републиканците от дън душа — обади се Майк. — Веднъж, по време на кампанията на Макгавърн, ми каза: „Едно време на южняците, които мразят негрите им викаха расисти. Сега им викат републиканци.“
— Републиканците винаги са имали проблеми с черното население. Някак все не успяват да им внушат посланията си — съгласи се Кейпърс. — Но сега работим повече върху този проблем.
— Ако успеете да вземете и един черен глас, значи нещата отиват на зле — провикнах се аз.
— От теб това звучи като комплимент — отвърна ми Кейпърс.
Съдията удари чукчето си.
— Стига, Джак! Успокой се.
Кейпърс започна да ръкопляска подигравателно, с което само увеличи напрежението.
— Жалката самозаблуда на американските либерали. На думи те много обичат негрите, унизените, потиснатите, сакатите, бедните, но никога не общуват с тях, никога няма да ги видите на трапезата им — обичат само да говорят за тях.
Съдията отново удари чукчето си.
Генерал Елиот седеше встрани от останалите, а на лицето му бе изписано силно неодобрение. С нищо не издаваше, че е чул изповедите в залата. Гледаше право в сина си, който му отвръщаше със спокоен поглед. С изправената си стойка и открито лице, слаб, строен и очарователен, Джордан свещеникът приличаше досущ на баща си. Различаваха се само по едно: мракът, който Джордан донесе със себе си, бе мек и облагороден от молитви, докато този на генерала сякаш идваше направо от бойното стрелбище.
— Ние с Кейпърс ще разкажем какво стана след това — обади се Майк, — когато всички си пуснахме дълги коси.
— Косата ми стигаше до раменете — припомни си Кейпърс.
— Дългите коси са едно нещо — обади се Ледар, — но никой от нас не изгуби приятел във Виетнам. Каквото и да се е случило, нито един наш приятел не загина във Виетнам.
— Някои от моите обаче загинаха — гръмогласно се намеси генерал Елиот.
— Но не и Джордан. Не и твоят син. Джордан е пред очите ти — каза Селистайн. — Най-накрая той е тук тази вечер — лице в лице срещу теб.
— Селистайн, Джордан е по-мъртъв от всеки американски войник, който се е бил и умрял с чест във Виетнам. За мен той е невидим. Неговото малодушие ме заслепява. Между нас двамата се е спуснала толкова гъста мъгла, че никой не може да я прекрачи. Река от кръв ни дели. Кръвта на онези, които влизаха в бой под моя команда. Всеки път, когато се опитвам да погледна сина си, тяхната кръв ме заслепява. Техните имена изпълват очите ми и не мога да видя Джордан. Всичките имена, които са изписани върху паметника на падналите във Виетнам, се изправят и тръгват срещу мен. Стотици хиляди букви — все имена на загинали момчета, които са изпълнили дълга си, които са служили достойно на Америка, имената им вървят в строй срещу мен, полк след полк, докато аз се опитвам да зърна моя син-страхливец. Нашият Джордан.
Настъпи мълчание, дълбоко мълчание, а после аз станах и изкрещях срещу генерала:
— След като армията ни се ръководи от такива тъпанари като теб, учудвам се, че въобще има американски момчета, които успяха да се върнат живи от Виетнам. Как е възможно един толкова безчувствен задник да знае всичко на този свят? Кажи ми, генерале. Тук стои синът ти. Той не е национален флаг, нито знаме на рота, не е автомат, ръчна граната, плацдарм или стрелкови окоп и въпреки това ти демонстрираш повече привързаност и любов към тези неща, отколкото към собствения си син. Ти съсипа детството на Джордан и всички го знаят. Ти съсипа и Селистайн, но това го знаят малцина. Храбри ми генерале на републиката, дето си седнал тази вечер да съдиш сина си... ти не си и наполовината мъж, колкото е той, и никога не си бил. Да ти кажа ли какво умееш най-добре? Да биеш сина си и да биеш жена си. Ти не си нищо друго, освен мислител лека категория и грубиян тежка категория. И знаеш ли какво ти пречи да се превърнеш в пълнокръвен нацист? Само това дето не знаеш немски. Но ние тук имаме конституция, според която такива луди за връзване като теб трябва да си знаят мястото.