Записки по българските въстания

След заминуванието на панагюрци, които смятаха да преминат тая нощ златишката равнина, говедарите сториха тертип да сготвят и за нас нещо. Най-напред се насърбахме само с кисело мляко, а после ни донесоха в краището на гората и по малко кукурузен хляб. През целия си живот аз не съм ял така сладко, па и няма да ям оттук нататък. Вечерта ние останахме да нощуваме при тях, едно, че имахме нужда от дълга почивка, а, друго, че нощният мрак ни препятствуваше да пътуваме. Утешително беше за нас и това, че според думите на самите говедари, откак се дигнало въстанието, само един път са дохождали при тях башибозуците. Това изключение с нашите говедари може би да ставаше по тая единствена причина, че кошарата им беше малко отстранена. За да преспим тая нощ, говедарите ни отведоха в една пуста колиба, в която не бяха живели хора от няколко години. Тя се намираше на 200 — 300 крачки разстояние от тяхната колиба, в едно затънтено място, направена с букови цепеници отстрани, изправени отдолу нагоре, а отгоре нямаше нищо. Така щото звездите свободно надничаха вътре. Буйна трева, повечето пъстролиста папрат, беше израснала извътре, върховете на която се равняха с височината на стените, само мястото посред, гдето беше горял огънят, оставаше голо като тавичка. Тук ние постъпкахме и поналегнахме балканската треволига, върху която си сложихме в тъмнината полуизгнилите кости.

Понеже мястото беше затулено от всяка страна, по съветите на говедаря ние си стъкнахме и малко огнец. Не се мина много време, а слушаме, че нещо пищи около огъня, но кой обръща внимание — помислихме, че е някой червей. По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра пепелешка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време ние не можахме да затворим очи пред вид на тия студени гости да не би да се срещнем насъне с отровната им засмивка. Чак посред нощ затворихме очи под строгото карауление на едного от нас. Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!…

От най-напред много си мислехме дали трябва да се запреме в тая колиба, т.е. да се повериме на говедарите, които, не дай боже, ако бяха някои лоши хора, турско ухо, в ръцете им беше да ни изчукат тая нощ като пилци. Но сънят и тежката нощ надвиха на всичко. Естествено бе, че после едно нахранвание като хората, после изсушаванието на дрехите ни и после нагряванието на огъня сънят, сладкият сън, ставаше неизбежен. Един от нас — отец Кирил, ако помня добре — остана да ни караули до известно време, а после друг трябваше от трима ни да го замести. Спахме, пременявахме се, трупахме дърва на огъня, а що ставаше в това време навън — никой не иска да знае, светлината на огъня не ни даваше възможност да следим и външния мир. Но чуваме навън — върши се нещо необикновено. Среднощ се минуваше, когато всинца бяхме разбудени, отведнъж се намерихме около огнището със заспали физиономии. Страхотия! Светът рискува да пропадне, втори потоп се готви да стане… Буря ужасна, тъмнината грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат от триение един от други, земя, небе и планини станали едно, трещи, плющи — в действителност светът пропада!… Тъмни облаци, които висяха като скали над самите клонища във вид на конусообразни тръби, плуваха вълшебно и грандиозно с голяма бързина над главите ни. Силният вятър дигаше где що му се попадне, не се забави той да се трогне и до нашето скромно жилище, което се люлееше чак от основата си. Докато въгленчетата хвърчеха нанагоре едно по едно, като из параходна тръба, отведнъж цялата жарава заедно с пепелта се дигна от огнището и полепна по дългата брада на о. Кирила. Бедният, той изхвръкна навън из вратата и изрева, колкото си може: „Изгорях!“