Сага за Австралия

Над него прелитаха лъскавозелени папагали, на сантиметри от лицето му се стрелна чуруликащо малко птиче, което сякаш искаше да му каже нещо — не се отделяше от него най-малко стотина метра, все така опитвайки да се сприятели. Ричард си помисли, че птицата прилича на пъдпъдък, сетне се натъкна на най-красивия гълъб по белия свят с розово-кафеникава перушина и искрящо изумруденозелено по гърдичките. Колко опитомен и хрисим беше! Само го погледна и продължи, клатушкайки се, нататък, като климаше с главица и почти не му обръщаше внимание. Имаше и други птици, една от които приличаше на кос, само дето беше със сива главица. Всичко наоколо се огласяше от птичи песни, каквито Ричард не беше чувал в Порт Джаксън. Птиците бяха много сладкогласни, ако не броим папагалите, които пищяха оглушително.

Откакто беше пристигнал, сега за пръв път имаше възможност да поспре и да разгледа отблизо бор, и то по една простичка причина: самотни борове на остров Норфолк просто не съществуваха, Кинг разчистваше пространства, като изсичаше всичко наоколо и не оставяше и едно дърво. Ричард беше установил, че подът в колибата всъщност е застлан с борови шишарки, ако това изобщо можеше да бъде наречено шишарка. От двете страни на пътеката се възправяше гората, непроходима и толкова дива, че той дори не се изкуши да навлезе. Наистина тя изобщо не приличаше на джунглите, поне както ги описваха по книгите. Тук не вирееха малки растения, задушаваха ги боровете, поникнали съвсем близо един до друг, така че между тях почти бе невъзможно да покълне каквото и да било. Имаше дървета с обхват около четири и половина метра, повечето бяха, горе-долу, с размерите на трупите, които каторжниците разсичаха с трионите, точени от Ричард, срещаха се и такива с по-малък дънер, но рядко. Възгрубата им кора беше кафява на цвят, тук-там нашарена с алено, боровете израстваха много нависоко и чак след това пускаха клони. На места между тях се мяркаха дървета с кичести зелени корони, ала почти цялото пространство беше запречено от лиани, каквито нямаше никъде по света. Стволът им беше дебел колкото мъжки крак, те се гънеха, виеха се, заплитаха се сами в себе си и се устремяваха нагоре с чворески бабунки и филизи, усукани в пълен безпорядък около по-тънките клони. Щом лианата се натъкнеше на по-малко беззащитно дърво, го душеше или го изтласкваше настрани, така че то от немай-къде продължаваше да расте нагоре на педи от ствола.