Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Небето на юг и на запад се поизясни колкото залязващото слънце да обагри шлейфовете от пяна в златно, после пак заваля, но не много силно.
— Това място ме плени — въздъхна Стивън.
— Аз пък не правя друго, освен да седя в ямата за бичене и да държа върху коленете си поредния трион — отбеляза кисело Ричард. — Вие с какво се занимавате?
— Главен надзирател съм на каторжниците, нали разбираш?
— Да.
— Чудесна работа, Ричард. Помниш ли Лен Дайър?
— То оставаше да не го помня — такъв негодник забравя ли се!
— Само си търси белята. Преди три дена ми заяви, моля ти се, че нямало да се подчинява на някакъв си мухльо, който на всичкото отгоре бил и обратен, после се закани, че щом превземел острова, щял да види сметката най-напред на мен, а сетне и на русата ми кукличка, госпойца Ливингстън. Мед му капеше от устата, докато изричаше мухльо и обратен.
— Лондончанин е, какво друго очаквате от него! — Ричард се извърна и го погледна, той обаче се беше вторачил право напред. — Какво ще правите с Дайър, господин Донован?
— Кога най-после ще ми викаш Стивън и ще ми говориш на ти? Само Джони ми говори на ти. — Той вдигна рамене и сгуши глава между тях. — Какво ще правя ли? Ами вече наредих да му бият на тоя никаквец четирийсет и осем камшика на голо, възложих го на редник Херитидж. Пак извадих късмет, че Дайър не се е сдушил и с Херитидж, редникът го скъса от бой с най-гадния бич. Франсис, Пек, Пикет и неколцина други също се опитваха да се правят на интересни, но щом видяха какво е сполетяло Дайър, на бърза ръка подвиха опашка. — Донован най-сетне се извърна към Ричард и го погледна с присвити сурови очи. — Би трябвало най-после са проумели, че щом някой мъж предпочита собствения си пол, това не означава непременно, че е мекотело и мижитурка. Но не! Е, вече петнайсет години съм оживял в морето, спечелил съм си уважението на всички и няма да търпя нагли подмятания от типчета като Лен Дайър. Дано поне сега го разбере.
— На ваше място щях да си отварям очите на четири — каза Ричард. — Жалко, нямам представа какво става извън ямата на секачите, но на „Златната дъбрава“ долових как във въздуха се носи нещо зловещо. И аз не знам какво. Откакто ги изритах в чатала, пред мен са по-ниски и от тревата. Няма да се учудя обаче, ако с тия дръзки приказки Дайър просто е опипвал почвата. Ако наистина е така, имайте си едно наум: рано или късно ще се опита да ви го върне тъпкано. — Ричард се подсмихна. — Отваряйте си очите на четири, чухте ли?
Стивън се изправи.
— Време е за вечеря — рече той и протегна ръка да издърпа Ричард. — Ако чуеш нещо, да ми кажеш!
На другата заран дърводелците се бяха заели да вдигат навес, затова и веднага щом си изяде хляба, останал му от вечерята, заедно с малко кресон, Ричард се отправи към Артъровия дол, като се движеше по северния бряг на потока. Недалеч от мястото, където лейтенант Кинг беше посочил, че смята да прави зърнохранилище, неколцина каторжници вече копаеха нова яма за трионите, достатъчно голяма, че на нея да може да се разрязват трупи с дължина десетина метра. Всички размирници работеха, нямаше го само пострадалия Дайър, а Стивън ги надзираваше — Ричард видя с удоволствие, че е взел със себе си за надзиратели и двама от новите пехотинци, пристигнали със „Златната дъбрава“.
„И на мен не по-малко, отколкото на него, ми се иска да го наричам на малко име и да му говоря на ти — помисли Ричард, докато пътем му махаше. — Аз обаче съм заточеник, а той е свободен човек. Не ми приляга да фамилиарнича с него.“
Продължи нататък и стигна при канарата и мястото, където потокът се спускаше стремглаво надолу и Кинг възнамеряваше да прави яз. Застана в горния край на стръмнината и видя защо според командващия това е възможно — горе имаше вдлъбнатина, където щеше да се събира доста вода, сетне долчинката отново се разширяваше.
Ричард излезе от дърветата, повървя още малко и се заизкачва към подножието на баирите, стръмни, както зад Сидни. Видя бананови дървета и ги позна по рисунките в книгите — беше изумен колко високи са. Нима бе възможно да са избуяли толкова много за някакви си осем месеца? Не, едва ли. Кинг беше навлязъл в дола съвсем наскоро, значи на остров Норфолк открай време си растяха банани. Какъв дар божи! Вече имаше дълги гроздове зеленикави банани, след няколко месеца хората щяха да хапнат и плод, при това засищащ.
Долчината отново се стесни и поляната внезапно изчезна, макар че пътеката продължаваше и нататък, през гората покрай потока, който тук на места беше дълбок близо метър и бе толкова бистър, че Ричард видя как из него плуват мънички, едва ли не прозирни скариди. Край огъня по време на вечеря беше чувал как другите споменават и за големи змиорки, той обаче не зърна ни една.