Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Заобиколиха скалата и излязоха откъм западната й страна. Тук долчинката се спускаше рязко и потокът се стичаше на тъничък водопад по шестметровия наклон. Командващият го посочи.
— Смятам, Морган, на това нанадолнище да направя яз. Горе на хълма има вдлъбнатина, ще събираме там водата и ще я пускаме през жлеб, за да напояваме държавните ниви, които ще се намират малко по-долу. Някой ден се надявам да сложа и воденично колело на яза. Засега нямаме друг избор, мелим зърното на ръка, имаме обаче хубави хромели, остава да ги задвижим с нещо. Ако ни се намираха волове или мулета, можехме да ги завъртим още сега. Можем да използваме и хора, но и те не достигат. Но някой ден и това ще стане, и това ще стане! — Той се засмя и размаха ръце. — Както сам видя, хамбарът е почти готов, смятам обаче ето тук, на южния бряг на рекичката, да вдигна голямо зърнохранилище и стопански двор за добитъка. Солените ветрове, Морган, солените ветрове! Те морят всяка живинка без боровете, лена и някои местни породи дървета, които виреят, сгушени до тях. Все пак намерих лен — ония глупаци в Порт Джаксън просто не ми го описаха както трябва. От него стават чудесни покриви, не успяхме обаче да изтъчем платно. — Лейтенантът се засмя за кой ли път и отново заговори за Артъровия дол. — Точно така, солените ветрове. Трябва да намерим по-добро местенце за нивите, могилата, обърната към остров Филип, но става. Опитах да сложа заслони, нещо като ограда, за да предпазя растенията, но и те не помагат. Затова смятам да пренесем зеленчуците тук, в долчинката.
После Кинг най-неочаквано си тръгна — явно се бе сетил нещо, и остави Ричард насред Артъровия дол.
Беше задушно, задаваше се дъжд — на Ричард му се искаше много да продължи нататък и да поразгледа, но реши, че вероятно е по-разумно да се върне в Сидни. И добре направи: още не прекрачил прага на къщата, и заваля като из ведро. Джоуи също дотича от тяхната нивичка, следван по петите от Макгрегър, и Ричард са пръв път се запита как, докато не сложат нов навес над ямата с трионите, ще убива времето, ако вали. Нямаше нищо против и да чете, но сега получаваше достатъчно храна и трябваше някак да си изразходва силите. Дъждът обаче се оказа топъл; Ричард предостави колибата на Джоуи, който сякаш не искаше от живота нищо друго, освен да си се излежава на меката постеля, да гушка кучето и да напява фалшиво.
Тръгна по твърдия бряг, без да си изува обущата — бяха го предупредили, че тук камъчетата по скалите са остри като бръснач и са осакатили мнозина. Подковата на Залива на костенурките бе примамлива и в дъжд, както и в слънце, плажът беше покрит със ситен пясък, водата бе бистра като сълза, боровете слизаха досами вълните. Ричард смъкна подгизналите дрехи и се метна да поплува във водата — беше много по-топла в дъжда, отколкото в пек. След като се окъпа, сгъна платнения панталон, взе го заедно с обущата, заметна се с ризата и се обърна да види дали някъде има сушинка, където да се скрие и да погледа морето.
Същото бе хрумнало и на Стивън Донован — Ричард го намери да стои под една издадена скала на нос Хънтър, където почти не растяха борове, и да гледа отвъд рифа, към назъбените канари на нос Рос в далечината на запад.
— Виждал ли си някога такава красота? — възкликна Стивън.
Ричард постла ризата върху камънака — да не му дращи, седна и обхвана с ръце коленете си. Дъждът беше поспрял, вятърът се бе изместил на север. Над рифа се блъскаха огромни разпенени вълни със зайчета, наподобяващи захарен памук на пръчка, които сетне се разплискваха на бяла пяна. А поривистият вятър, който духаше в обратна посока, грабваше пяната и я запокитваше на надиплени шлейфове обратно към вълните.
— Не, не съм — призна си Ричард.
— Чакам да видя дали няма да се роди Афродита.