Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
„Трийсет и осем, трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и едно“ — отново се намери зад бюрото. Броеше механично, без да се замисля за конкретните числа — нещо, което му се случваше непрестанно. Карла твърдеше, че това било признак на обсесивно-натрапчиво поведение. Джоунси не знаеше дали това обяснение е вярно, но броенето със сигурност му действаше успокояващо, затова започна нова обиколка.
Лорънгът неодобрително изрече думата „рускинята“. Тази тема със сигурност не бе част от беседата за посетители и не допринасяше за положителното впечатление, която масачузетската агенция по водите се стремеше да създаде у туристите. В зависимост от това през кой общински водопровод минаваше в последния петнайсеткилометров участък от дългия си път, водата в Бостън можеше да мине за най-чистата и най-хубавата питейна вода на света — най-малкото такова бе посланието, което се опитваше да разпространи агенцията.
„Не зная почти нищо по въпроса, сър“ — заяви Лорингтън, а Джоунси мислено отбеляза: „Ай, ай, нашият водач май току-що изрече опашата лъжа.“
„Четирийсет и едно, четирийсет и две, четирийсет и три“, ето го пак зад стола. Бе ускорил ход. Сключил ръце зад гърба си като морски капитан, който крачи по бака… или в карцера вследствие на успешен бунт на екипажа. Второто сравнение като че ли бе по-удачно.
Джоунси бе преподавал история почти през целия си живот и любопитството бе при него като втора природа. Още същата седмица отскочи до градската библиотека да проучи случая в местния вестникарски архив; като се порови известно време, най-сетне откри каквото търсеше. Материалът бе кратък и лаконичен — същият брой съдържаше статии за градински партита, описани много по-обстойно и колоритно — но местният пощальон се оказа по-запознат с историята и готов да я сподели. Милият господин Бекуит. Джоунси още помнеше последните думи, които изрече, преди да включи двигателя на старата пощенска бяло-синя камионетка и да отпраши по Осбърн Роуд и към пощенската кутия на следващата вила — през лятото в южния край на езерото имаше много поща за разнасяне. Като влизаше в къщурката — когато им падна като дар от небето — Джоунси си рече, че Лорингтън неслучайно бе отклонил темата за рускинята.
Тя доста би злепоставила агенцията пред обществеността.
10
Името й е Илена, или Елейна Тимарова — като че ли никой не знае със сигурност. Появява се в Уеър в ранната есен на 1995 г. с форд „Екскорт“ с дискретна жълта лепенка на компанията за коли под наем „Хърц“ на предното стъкло. Оказва се, че колата е крадена, поради което плъзват слухове — непотвърдени, но доста пикантни — как рускинята се сдобила с ключовете на летище Логан срещу малко секс. Кой знае, може и така да е било.
Пришълката очевидно е заблудена и нещо й хлопа. Някои си спомнят, че имала синина на лицето, други пък забелязали, че блузата й е закопчана накриво. Говори английски слабо, но достатъчно добре, за да се сдобие с онова, което й е необходимо — указания как да стигне до водохранилището Куобин. Записва си ги (на руски) на късче хартия. Същата вечер, когато затварят пътя през язовир Уиндзър, откриват изоставения форд на една площадка за пикник на дигата Гуднъф. Тъй като на следващата сутрин колата все още е там, двама служители от водната агенция (кой знае, единият може да е бил Лоригтън) тръгват да търсят жената.
На три километра от Източната улица откриват обувките й. След още три километра, където Източната улица преминава в черен път (вие се през пущинака покрай източния бряг на водохранилището и не е никаква улица, а масачузеткия вариант на Просеката), най-сетне намират блузата й… о-хо. След още три километра Източната улица свършва с кръстопът, откъдето тръгва дълбок кален коловоз за превоз на трупи — Фицпатрик Роуд — който води навътре в пущинака. Търсачите тъкмо се канят да завият по него, когато забелязват нещо да се розовее на един клон, надвиснал над водата. Оказва се сутиенът на дамата.
Тук теренът е мокър — макар не чак блатист — и двамата лесно откриват следите й по стъпките в калта и изпочупените клони, през които се е провирала, вероятно причинявайки невероятни наранявания по тялото си. Доказателствата са видими, независимо дали на търсачите гледката им допада или не — по клоните и камъните са останали кървави дири.