Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
„Това е мое дело. Обзалагам се, че ако поискам, мога да разкарам тия смотани щори.“
И какво от това? Господин Сив ще ги подмени с нови или просто ще намаже стъклата с черна боя. Ако иска да попречи на Джоунси да вижда какво става навън, все ще измисли как да му закрие гледката. Работата е там, че господин Сив контролира външната му обвивка. Пред очите му главата на пришълеца експлодира и се разпадна на спори — доктор Джекил стана господин Бирус — и Джоунси го погълна. Сега господин Сив е…
„Той е болка — разсъждаваше Джоунси. — Господин Сив ми е болното място в мозъка.“
Тази мисъл породи протест и Джоунси дори различи свързано опровержение: „Напротив, тъкмо обратното — ти се измъкна, ти избяга“ — но бързо го изтика от мислите си. Това е плод на измислена псевдо-интуиция, на когнитивна халюцинация, подобна на миражите в пустинята, когато на жадния пътник се привиждат несъществуващи оазиси. Той е заключен тук. А господин Сив е на свобода, тъпче се с бекон и командва парада. Позволи ли си да се заблуждава, Джоунси би бил същински първоаприлски глупак, но през ноември.
„Трябва да го забавя. Ако не успея да го спра, дали не мога поне да му объркам плановете?“
Изправи се и закрачи покрай стените. Пълната обиколка на стаята възлизаше на трийсет и четири стъпки. Безумно къса обиколка. Но помещението със сигурност бе по-просторно от средноголяма затворническа килия — за ония от Уолпол, Данвърс и Шоушенк направо е върхът на сладоледа. Джоунси броеше крачките, но същевременно се питаше колко ли им остава до изход № 8.
„Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.“ Ето че отново се оказа зад стола. Време е за втората обиколка.
До Уеър не остава много… не че ще спрат там. За разлика от рускинята господин Сив прекрасно знаеше къде отива.
„Трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири, трийсет и пет, трийсет и шест.“ Отново се озова зад стола, готов за поредната обиколка.
Когато навършиха трийсет години, с Карла вече имаха три деца (четвъртото се роди скоро, още нямаше годинка) и изобщо не се надяваха скоро да се сдобият с лятна вила, дори със скромно бунгало като онова на Осбърн Роуд в Северен Уеър. После във факултета на Джоунси настъпи сеизмично разместване на пластовете. Негов добър приятел стана декан и Джоунси стана доцент три години по-рано от очакваното и в най-смелите си мечти. Увеличението на заплатата бе значително.
„Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем“ — ето го пак зад стола. Отразяваше му се добре. Просто измерваше килията, нищо повече, но му действаше успокояващо.
Същата година почина бабата на Карла и остави голямо наследство, което Карла подели със сестра си, тъй като най-близките кръвни роднини от междинното поколение не бяха сред живите. Купиха вила и през онова лято за пръв път заведоха децата на язовир Уиндър. От там потеглиха на първата от последвалите ежегодно летни туристически обиколки. Водачът — служител от Масачузетската агенция по водите — им бе разказал, че районът около хранилището Куобин бил известен като „случайния пущинак“ и се превърнал в любимо обиталище на масачузетските орли, които свивали гнезда тук. (Джон и Миша — двете най-големи деца в семейството — се надяваха да видят някой и друг орел, но останаха разочаровани.) Водоемът бил създаден през трийсетте години чрез изкуствено наводняване на три земеделски общини. По онова време земите около новообразуваното езеро били обработваеми. Шейсетина години по-късно вече изглеждаха така, както сигурно е изглеждала цяла Нова Англия преди да се развият култивираното стопанство и индустрията в средата на седемнайсети век. Източно от езерото — водачът им обясни, че било едно от най-чистите водохранилища в Северна Америка — имаше лабиринт от кални черни пътища, но други пътища нямаше. Ако човек иска да продължи на изток след шахта № 12, трябва да се екипира с туристически обувки, обясни водачът, който са казваше Лорингтън.
В екскурзията участваха десетина други туристи и докато се разказваха всички тези истории, вече се бяха завърнали на изходната точка. Стояха на пътя, който минаваше по язовирната стена и гледаха водохранилището на север (по блесналата яркосиня водна повърхност танцуваха милиони слънчеви зайчета, а Джоуи спеше дълбоко в кенгуруто на гърба но Джоунси). Лорингтън вече привършваше историята и тъкмо се канеше да им пожелае приятен ден, когато един от присъстващите, облечен в памучна рекламна фланелка на университета в Рутгърс, вдигна ръка досущ като първолак и попита: „Шахта № 12 — това не е ли там където е рускинята?…“