Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Дудитс изкрещя: сред пристъпите на кашлицата повтори три пъти една и съща дума.
— Събуди го! Казва че го боли. Не чуваш ли…
— Не произнася думата „болка“.
— А какво казва? Какво?
— Казва „бекон“.
17
Съществото, което се самоопределяше като господин Сив — и възприемаше себе си в мъжки род — имаше сериозен проблем, но (той) поне го осъзнаваше.
„Който е предупреден, е въоръжен“, както би казал самият Джоунси. В кашоните бяха складирани стотици, ако не и хиляди подобни пословици. Някои от тях бяха съвършено непонятни за господин Сив, например „На чужд гръб и сто тояги са малко“ или „Ще пожънеш, каквото си посял“… но „Който е предупреден, е въоръжен“, много му харесваше.
Проблемът се състоеше в отношението му към Джоунси… самият факт, че чувства нещо, че имаше емоции, бе застрашителен. Можеше да си каже: „Джоунси е заключен и въпросът е решен — затворих го под карантина, както техните военни се опитаха да изолират нас. Следят ме — всъщност дори ме преследват — но като изключим вероятността да се повреди двигателят или да спукам гума, и двете хайки почти нямат шанс да ме настигнат. Имам голяма преднина.“
Това бяха факти — самата истина — но те не вълнуваха господин Сив. Съблазняваше го идеята да застане пред вратата на канцеларията, където бе заключен неприветливият му гостоприемник, и да кресне: „Добре те подредих, а? Разказах й играта на червената ти каручка.“ Какво общо имаше всичко това с някаква си каручка — била тя червена или не — Сивият не знаеше, но в арсенала от чувства на Джоунси подобна постъпка се равняваше на емоционален куршум от доста висок калибър и би породила дълбоко детинско задоволство. После ще изплези Джоунсиевия език („моят език“ — с неописуемо блаженство се поправи господин Сив) и ще му покаже среден пръст.
Що се отнася до преследвачите, изпитваше желания да смъкне панталоните на Джоунси и да ги поздрави с голия му задник. Подобна проява бе напълно безсмислена като „Ще пожънеш каквото си посял“ и „червената каручка“, но все пак идеята много му допадаше.
Давеше си сметка, че е заразен с бируса на този свят. Всичко започва с емоциите, после се проявяват сетивните усещания (вкусът на храната, несравнимото дивашко удоволствие да блъскаш главата на пътния полицай в стената — и как глухо отеква, туп-туп), които постепенно прерастват в нещо, което Джоунси наричаше „висша мисловна дейност“. На Сивия му се струваше като поредната игра на думи, както да наричаш лайното „преработена храна“, а геноцида — „етническо прочистване“. Но мисленето бе неотразимо привлекателно за същество, което съществуваше само като вегетативен разсъдък — нещо като свръхинтелигентно несъзнание.
Преди да го заключи, Джоунси му предложи да зареже мисията и да се отдаде на удоволствията на човешкия живот. Вече долавяше у себе си подобно желание: досегашната му хармонична същност — безсъзнателният интелект, така да се каже — започваше да се раздробява и да заприличва на хор от спорещи гласове: едни искаха едно, други — друго, трети пък настояваха за хикс на квадрат, делено на игрек. При други обстоятелства подобна какафония би му се сторила ужасяваща — и подлудяваща. Но сега му харесваше.
Беконът бе едно от тези удоволствия. И още „секс с Карла“, което съгласно картотеката на Джоунси представлява сюблимно удоволствие, пораждащо както сетивни, така и емоционални усещания. И още бързо шофиране, партия билярд в бара „О’Лиърис“ край Фенуей Парк, бира, рок концерти, изпълненията на пати Лъвлес, която пее: „Виновно е твоето лъжливо, ледено, измамно, изменчиво, подло, жалко и страхливо влюбено сърце“ (каквото и да означава това). И още зелените поля, които изплуват от мъглата през ранна лятна утрин. И, разбира се, убийството.
Осъзнаваше, че ако не приключи задачата час по-скоро, има опасност въобще да не я изпълни. Вече не беше бирум, а господин Сив. С колко ли време разполага, преди да се превърне в Джоунси?
„Това няма да се случи“ — помисли си. Натисна газта докрай и макар че субаруто не беше автомобил с кой знае какви възможности, скоростта се увеличи. Кучето на задната седалка изджавка… и зави от болка. Господин Сив мислено затърси бирума, който се развиваше в тялото на животното. Растеше бързо. Ако не и прекалено бързо. Направи му впечатление и друго — контактът с бирума не му достави удоволствие и не породи радостта, характерна за срещи между свои. Онзи разум бе хладен… враждебен…
— Извънземен — промърмори гласно.
Помъчи се да го успокои. Когато хвърли кучето във водохранилището, бирумът трябва да е все още в него. Ще му е нужно време да се адаптира. Кучето ще се удави, но другият организъм ще живее известно време, хранейки се с плътта на животното, докато му дойде времето. Но най-напред трябва да стигне до там.