Среднощни приливи

Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.

Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.

Събратът му по нож се приближи и клекна до него.

— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.

— Знам.

— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.

— Да.

— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.

— Знам, братко.

Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:

— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.

Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.

— Вървете. Намерете Хул Бедикт.

Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.