Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Кралицата сви рамене.
— Нереки сигурно. Трябва да са около хиляда, не повече, лошо въоръжени и без броня.
— Стръв — добави Морох. — Едур явно са научили много от нас.
Подобна формация се подреждаше и северно от по-малкия вал, макар че там и двата фланга бяха Тайст Едур.
— Духовете ще атакуват първи — каза Морох. — Демоните зад тях ще се опитат да пробият редиците ни. Зелените куртки подават сигнали с флаговете. Явно вече са видели врага.
— Ако вие бяхте пълководец на Едур, какво щяхте да направите? — попита принцът. — Не може схемата на атаката да е толкова явна, нали?
— Ако командирът е глупак, може — каза Джанал.
— Магиите ще се унищожат взаимно, както става винаги. Така че битката ще се реши с оръжие. — Морох помисли за миг и продължи: — Аз щях да използвам Сухия овраг. И да опитам внезапен щурм срещу вашия магически кадър, принце.
— Ще се открият — и ще станат уязвими — в последните петдесет-шейсет крачки на щурма, Финад. Бастионите ще ги избият, а ако не, тогава най-западната рота на Зелените куртки може да се хвърли в контраатака по фланга им.
— И ще оставят вала без отбрана. Използваш Сухия овраг за примамка, после с резервна сила атакуваш вала и го завземаш.
— Насипът е в обсега на най-голямата бойна кула на Високи форт, Финад. Едурите ще бъдат унищожени.
Морох помисли и кимна.
— Прав сте, принце. Признавам, не виждам никакви предимства за Тайст Едур.
— Да, прав съм — отвърна принц Квилас.
— Каква странна тишина — промълви замислено Морох; гледаше как вражеските сили се групират.
— Заради духовете и демоните е, Финад.
— Маговете ще ги унищожат — заяви Джанал.
Беше с богато украсена броня, шлемът й бе с филигран от сребро и злато. Мечът й беше от най-фината ледерийска стомана, дръжката бе стегната със златна нишка, а ефесът — отрупан с инкрустирани в сребро перли. Табардът бе обшит с мъниста, а под него имаше стоманена пластинчата ризница. Едва ли щеше да й се наложи да извади меча си, помисли Морох. Но все пак… Финадът се обърна, привика един от адютантите и го дръпна настрана.
— Конете на кралицата да са готови. Южно от западната кула.
— Слушам, сър.
Нещо не беше наред. Морох го усети, докато адютантът забързано се отдалечаваше. Огледа небето. Сиво. Или слънцето щеше да пробие, или щеше да завали. Върна се при принца и кралицата и огледа далечните вражески редици.
— На позиция са. Къде са бойните им напеви? Къде са виковете им? Ритуалните проклятия?
— Виждат ориста, която ги чака — отвърна Квилас. — И са замлъкнали от ужас.
Маговете на кралицата внезапно се размърдаха. Нащрек. Джанал го забеляза и викна:
— Пригответе се. Едурите започват магия.
— Каква? — попита Морох.
Кралицата само поклати глава.
Финадът изруга. Нещо не беше наред. Ужасно не беше наред.
Алрада Ан беше извадил късия си крив меч и се хилеше.
— Така и не ви разбирам вас, копиеносците. Това ще е ръкопашна схватка, Трул Сенгар. Ще отсекат тоя прът от ръцете ти…
— Ще се опитат. Черното дърво не се чупи, както знаеш. А и ръката ми няма да го пусне.
Зад демонския боен клин стоеше един К’риснан. Съратникът на чародея беше с другата част, също зад демонската кохорта. Там командваше Ханради Калаг — подчиненият му К’риснан бе негов син.
Б’нага и хилядата негови джхеки се бяха спотаили в една падина на запад. Други хиляда се придвижваха по котловината, а още толкова бяха с най-източната част на армията, с духове и демони.
Трул си помисли, че не знае почти нищо за огромните, облечени в тежка броня демони, обвързани от К’риснан за тази война. Не знаеше дори името, с което се наричаха помежду си.
Воините на арапаите и хиротите бяха струпани в края на гората и врагът можеше да види само една трета от тях. За врага главната сила на едурската армия щеше да е централната — осемнадесетте хиляди хироти и меруди на Ханради Калаг, но в действителност силата на Феар тук, в леса, наброяваше още двадесет и три хиляди едурски воини. А сред тях бяха развърнати безброй духове.
Около най-близките К’риснан се завихриха пипала от сива мъгла и започнаха да се сливат в смътна паяжина, която се сгъсти, а след това се надигна. Тънки сиви нишки запълзяха напред като змии и обгърнаха най-близките воини. Заизвиваха се напред като корени и стегнаха в сплита си всичко освен духовете и демоните. Магията се усили, набъбна в издуваща се сива стена. Трул усети как заигра по него и едва успя да надвие гаденето от допира й.
В отговор откъм ледерийския кадър се надигна вълна от яростен огън, усили се с рев точно пред насипа и бързо се понесе над ничията зона.