Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Някакъв култ към смъртта ли са?
— Не. Били са слуги на Азата.
— Тогава защо като че ли са наблюдавали равнодушно смъртта на тази кула Азат?
Куру Кан поклати глава.
— Освен ако не са разбрали, че е неизбежно. И са се погрижили да спрат заровените в могилите, които са щели да се измъкнат, щом кулата умре. На свой ред появата на Крепост на Смърт може да няма нищо общо с тях.
— Защо тогава тя все още е пазачът?
— Може и да не е, Брис. Може просто да чака, за да се справи с онези, които скоро ще излязат от земята. — Цеда отново извърна очи към Кетъл. — Затова ли оставаш тук, дете?
Момиченцето сви рамене.
— Скоро ще е.
— А онзи, когото Азатът е избрал да ти помогне, Кетъл? Той ще излезе ли навреме?
— Не зная. Надявам се.
— Аз също. — Куру Кан въздъхна. — Благодаря ти за плочката, дете. Все пак интересно ми е какво знаеш за тази нова Крепост.
Кетъл измъкна едно насекомо, пропълзяло в косата й, и го хвърли.
— Хубавият мъж ми каза всичко за нея.
— Друг посетител?
— Само веднъж. Повечето пъти само стои в сенките, от другата страна на улицата. Понякога върви след мен, щом изляза на лов, но никога не казва нищо. Едва днес дойде и си говорихме.
— Каза ли ти името си?
— Не. Но е много хубав. Само каза, че си имал приятелка. И приятели също. Освен това не трябвало да отдавам сърцето си. Точно това каза. Самият той не го правел никога. Никога.
— И този мъж ти разказа всичко за Крепостта на Смърт?
— Да, дядо. Знаеше всичко за нея. Каза, че не й трябвал нов пазач, защото тронът вече бил зает, поне навсякъде другаде. И тук щял скоро да се заеме. Уморих се да говоря.
— Разбира се, Кетъл — каза Куру Кан. — Ще те оставим тогава.
— Довиждане. О, не забравяйте плочката!
— Ще пратим хора да я вземат, дете.
— Добре.
Тя огледа след тях, докато си отиваха. После стана и тръгна към могилата на приятеля си, и усети близостта му.
— Къде ще ме отведеш този път?
Държеше я за ръката и тя се озова на някакъв нисък хълм, а пред тях се простираше огромна плитка долина, пълна с трупове.
Беше сумрачно и над цялата долина бе надвиснала гъста пелена дим. Малко над хоризонта отсреща гореше висяща във въздуха планина от черен камък и от зейналите й страни бълваха стълбове дим. Телата долу бяха най-вече от някакъв странен вид, огромни, влечугоподобни същества, покрити със странна броня. Сивокожи и с издължени муцуни, сгърчени и посечени на дълги кървави ивици. Лежаха струпани безразборно — а тук-там между тях се мяркаха и други тела. Високи, някои със сиви кожи, други — с черни.
Застанал до нея, той заговори:
— Над четиристотин хиляди, Кетъл. Тук, само в тази долина. Има и други… долини. Като тази.
В единия край на долината, далече вдясно, прелетяха десетки същества с жилави като кожа крила.
— Ооо, това дракони ли са?
— Издънки. Локуи Вайвал — търсят господаря си. Но него го няма. След като разберат това, ще се научат да чакат. Чакането ще се окаже дълго.
— А още ли чакат?
— Да.
— Кога е станала тази битка?
— Преди много хиляди години, Кетъл. Но щетата си остава. Скоро ще дойде ледът и ще покрие всичко, което виждаш. Ще задържи всичко в стазис, магия с впечатляваща мощ, толкова мощна, че ще се окаже преграда за самите мъртви — към пътя, по който биха поели духовете им. Чудя се дали точно това са искали Джагът. Все едно, земята е била изкривена от магия. Мъртвите са се… задържали. Тук, на север и далече на юг, чак до самия Ледерас. Според мен се е намесил Древен бог. Но никой не е могъл да предвиди последствията, дори един Древен бог.
— Затова ли кулата се е превърнала в Крепост на Смърт?
— Превърнала ли се е? Не го знаех. Значи това става, когато магията най-сетне отмре и светът се разтопи. Равновесието се връща.
— Шурк Елале каза, че сме във война. Казва, че Тайст Едур нахлуват в Ледер.
— Да се надяваме, че няма да дойдат, преди да се освободя.
— Защо?
— Защото ще искат да ме убият, Кетъл.
— Защо?
— От страх, че ще искам да ги убия.
— А ти ще искаш ли?
— На много нива няма причина да не искам — отвърна той. — Но не, освен ако не се изпречат на пътя ми. В края на краищата двамата с теб знаем, че истинската заплаха дебне в могилите в двора на Азата.
— Не мисля, че едурите ще спечелят войната.
— Да, най-добре би било да се провалят.
— Та какво друго искаш да ми покажеш?
Мъртвобялата ръка посочи към долината.
— Във всичко това има нещо странно. Виждаш ли? Или по-скоро, какво не виждаш?