Изворът [bg]

— Хареса ли ти?

— Да! Знаеш ли, мисля, че е много важна книга. Защото е вярно, че няма такова нещо като свободна воля. Ние сме такива, каквито сме, правим това, което правим. Не сме виновни. Не бива никого да обвиняваме. Всичко се дължи на произхода… и на жлезите ни. Ако си добър, не си го постигнал сам — просто имаш късмет с жлезите. Ако си негоден, не бива да те наказват — не си имал късмет, това е. — Говореше предизвикателно, с настоятелност, необичайна за разговор на литературна тема. Не гледаше нито Тухи, нито Доминик, а сякаш говореше на стаята и на случилото се в тази стая.

— По принцип е така — каза Тухи. — Но за да сме логични, изобщо не бива да мислим за наказание на негодните. Защото те страдат не по своя вина, защото нямат късмет и не са надарени. Те заслужават някаква компенсация или по-скоро награда.

— Ами разбира се! — извика Кийтинг. — Това е… съвсем логично.

— И справедливо — каза Тухи.

— Успя ли да прокараш в „Банър“ онова, което искаше, Елсуърт? — попита Доминик.

— Какво имаш предвид?

— Храбрият Жлъчен Камък.

— О. Не, не бих казал, че успях. Не съвсем. Винаги има… непредвидими неща.

— За какво говорите? — попита Кийтинг.

— Професионални клюки — каза Тухи. Протегна ръце към огъня и размърда закачливо пръсти. — Между другото, Питър, правиш ли нещо за „Стоунридж“?

— Да върви по дяволите — каза Кийтинг.

— Какъв е проблемът?

— Знаеш какъв е проблемът. Познаваш негодника по-добре от мен. Да се появи възможност точно сега за такъв проект, който е като манна в пустинята и всичко да зависи точно от този мръсник Уайнънд!

— Какъв е проблемът с г-н Уайнънд?

— Хайде, Елсуърт! Много добре знаеш, че ако беше някой друг, щях да получа поръчката просто ей така — щракна с пръсти, — нямаше да се помръдна, собственикът сам щеше да ме потърси. Особено като знае, че архитект като мен сега практически бездейства в сравнение с работата, която може да поеме кантората ни. А господин Гейл Уайнънд се прави на свещен лама, алергичен към въздуха, който дишат архитектите.

— Това означава ли, че си опитал?

— Не ми говори. Повдига ми се. Похарчих триста долара, за да храня и поя разни мошеници, които ме убеждаваха, че могат да ми уредят среща с него. Останах си само с махмурлука. Май е по-лесно човек да се срещне с папата.

— Да разбирам ли, че искаш да получиш „Стоунридж“?

— Занасяш ли се, Елсуърт? Бих дал дясната си ръка за тази поръчка.

— Не е препоръчително. Няма да можеш да чертаеш, нито да се преструваш, че чертаеш. По-добре да дадеш нещо не толкова материално.

— Бих дал душата си.

— Наистина ли, Питър? — попита Доминик.

— Какво си наумил, Елсуърт? — сопна се Кийтинг.

— Имам практично предложение — каза Тухи. — Кой беше най-ефективният ти търговски агент в миналото, спечелил някои от най-добрите ти поръчки?