Изворът [bg]

— Добре ли ще ти е да пътуваш всеки ден?

— Не, струва ми се, че ще е доста досадно. Но нали знаеш, в наше време всеки човек с положение в обществото живее извън града. Чувствам се като пролетарий всеки път, когато се налага да призная, че живея в града.

— Добре ли ще се чувстваш, когато гледаш дърветата, градината и земята?

— О, това няма значение. Кога ще имам време за такива неща? Дървото си е дърво. Когато видиш кинопреглед за пролетната гора, все едно си видял всички дървета.

— Иска ли ти се да градинарстваш? Казват, че е много приятно да обработваш земята със собствените си ръце.

— И дума да не става! Каква градина ще имаме според теб? Можем да си позволим градинар, и то добър, така че съседите да се възхищават на нашата къща и градина.

— Ще се занимаваш ли с някакъв спорт?

— Да, сигурно ще спортувам.

— Какво?

— Мисля, че най-добре ще е да играя голф. Струва ми се, че членството в провинциален клуб, в община, където човек е един от най-видните хора, е различно от това да играеш голф някой и друг уикенд, а и се срещаш с избрани хора, от много по-висока класа. Така се създават контакти… — Усети се, и добави ядосано: — Освен това ще се науча да яздя кон.

— Обичам ездата. А ти?

— Не съм имал много време за езда. Вярно е, че ти разтърсва безмилостно вътрешностите. Но защо, по дяволите, Гордън Прескът да си въобразява, че е единственият мъж на земята, и да си държи в офиса снимка в екип за езда?

— Сигурно ще търсиш уединение?

— Не, не вярвам в приказките за пустинния остров. Мисля, че къщата трябва да е до голямо шосе, за да знаят хората, че там е имението на Кийтинг. Кой по дяволите е Клод Стенгъл, че да има къща извън града, а аз да живея в апартамент под наем? Започнахме почти заедно, но какво представлява той сега и къде съм аз — той трябва да е доволен, ако го знаят двама души и половина. Защо тогава живее в Уестчестър и…

Той млъкна. Тя седеше и го гледаше ведро.

— Проклятие! Ако не искаш да живеем извън града, защо не кажеш?

— Много ми се иска да правя всичко, което искаш ти, Питър. Да изпълнявам всяка твоя идея.

Той дълго мълча.

— Какво ще правим утре вечер? — попита, преди да осъзнае въпроса си.

Тя стана, отиде до бюрото и взе календара.

— Утре ще дойдат на вечеря семейство Палмър.

— Господи! — изпъшка той. — Толкова са досадни! Защо ли ги каним?

Тя остана права, държейки календара с крайчеца на пръстите си. Приличаше на снимка, фокусирана на календара, а тялото й губеше очертания някъде назад.

— Каним семейство Палмър — каза тя, — за да получим поръчката за техния нов магазин. Трябва да получим тази поръчка, за да разкажем в събота на семейство Едингтън, които сме поканили на вечеря. Едингтън няма да възложат никаква поръчка, но те са в Социалния Регистър. Семейство Палмър са ти досадни, а семейство Едингтън се отнасят високомерно към теб. Но ти трябва да ласкаеш хора, които презираш, за да направиш впечатление на други хора, които презират теб.