Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
На връщане Вронски, Ана и Голенишчев бяха особено оживени и весели. Говореха за Михайлов и картините му. Думата талант, под която разбираха една вродена, почти физическа способност, независима от ума и сърцето, и с която искаха да изразят всичко, преживявано от художника, особено често се преплиташе в разговора им, защото тая дума им бе необходима, за да нарекат онова, за което нямаха никакво понятие, но за което искаха да говорят. Казваха, че не може да му се отрече талант, но че талантът му не може да се развие поради липса на образование — общо нещастие на нашите руски художници. Но картината с момчетата бе се врязала в паметта им и те току се връщаха към нея.
— Колко е хубава! Как му се е удала тая работа и колко е естествена! Той дори не разбира колко е хубава тя. Да, трябва да не я изтървем и да я купим — каза Вронски.
XIII
Михайлов продаде картината си на Вронски и се съгласи да нарисува портрет на Ана. В определения ден дойде и започна работа.
Още от петия сеанс портретът порази всички, особено Вронски, не само с приликата, но и с особената й хубост. Чудно беше как Михайлов бе успял да долови тая нейна особена хубост. „Трябва човек да я е познавал и обичал, както съм я обичал аз, за да долови този неин мил душевен израз“ — мислеше Вронски, макар че едва от тоя портрет той бе открил у нея тоя мил душевен израз. Но тоя израз беше толкова правдив, че както нему, така и на другите се струваше, че са го познавали отдавна.
— Колко време се мъча и не можах да направя нищо — каза той за своя портрет, — а той я погледна и я нарисува. Ето какво значи техниката.
— Това ще дойде — утешаваше го Голенишчев, според когото Вронски имаше и талант, и главно образование, което дава възвишен поглед за изкуството. Убеждението на Голенишчев, че Вронски има талант, се поддържаше и от това, че той имаше нужда от съчувствието и похвалите на Вронски за статиите и мислите му и чувствуваше, че похвалите и подкрепата трябва да бъдат взаимни.
В чуждата къща и особено в палацото у Вронски Михайлов беше съвсем друг човек, отколкото в ателието си. Беше неприязнено почтителен, сякаш се боеше да се сближи с хора, които не уважаваше. Наричаше Вронски „ваше сиятелство“ и въпреки поканите на Ана и Вронски никога не оставаше на обед и идваше само за сеансите. Повече, отколкото към другите, Ана беше ласкава с него и благодарна за портрета. Вронски беше повече от учтив и очевидно се интересуваше от мнението на художника за своята картина. Голенишчев не пропускаше случай да внушава на Михайлов истинските разбирания за изкуството. Но Михайлов оставаше еднакво студен към всички. Ана долавяше по погледа му, че обича да я гледа; но той отбягваше да говори с нея. Когато Вронски говореше за своята живопис, той упорито мълчеше и също така упорито мълчеше, когато му показваха картината на Вронски и очевидно се отегчаваше от разговорите на Голенишчев, но не му възразяваше.
Изобщо със сдържаното си и неприятно, сякаш враждебно отношение Михайлов никак не им хареса, когато го опознаха по-отблизо. И се радваха, когато сеансите свършиха и в ръцете им остана прекрасният портрет, а той престана да идва.
Голенишчев пръв изрази мисълта на всички, а именно, че Михайлов просто завижда на Вронски.
— Да предположим, че не завижда, защото има талант; но него го е яд, че един придворен и богат човек, при това граф (та те мразят всичко това), без особен труд прави същото, ако не и по-хубаво от него, който е посветил на това целия си живот. И главно, образованието, което той няма.
Вронски защищаваше Михайлов, но дълбоко в душата си вярваше в това, защото според него човек от друг, по-низш свят не може да не завижда.
Портретът на Ана, едно и също нещо рисувано от натура и от двамата, трябваше да покаже на Вронски разликата, която съществуваше между него и Михайлов; ала той не я виждаше. Но едва след Михайлов той престана да рисува Ана, защото сметна, че това сега е излишно. Ана продължаваше да работи картината си от средновековния живот. И той самият, и Голенишчев, и особено Ана намираха, че е много хубава, защото приличала много повече на знаменитите картини, отколкото картината на Михайлов.
А пък Михайлов, въпреки че портретът на Ана бе го увлякъл доста, се радваше още повече от тях, когато сеансите завършиха и той не беше принуден да слуша повече разсъжденията на Голенишчев върху изкуството и можеше да забрави за живописта на Вронски. Той знаеше, че не може да се забрани на Вронски да си играе на живопис; знаеше, че той и всички дилетанти имат пълно право да рисуват, каквото си искат, но му беше неприятно. Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще бъде неприятно. Същото неприятно чувство изпитваше и Михайлов, когато виждаше живописта на Вронски; беше му и смешно, и досадно, и жалко, и оскърбително.