Героят на времето
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-186-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героят на времето». Краткое содержание книги:
Сейзед стоеше слисан. „Бил е тук… през цялото време. На една крачка от пещерите, в които Келсайър организираше армията си. Съвсем близо до Лутадел, без никаква охрана през всичките тези години. И въпреки това скрит на сигурно място“.
— Вие работите за атиум — каза Сейзед. — Договорите на кандра се плащат с атиум.
Хаддек кимна и каза:
— Да. Трябваше да го събираме. Този, който не попадаше при нас, биваше изгарян от Мъглородните. Някои от Къщите държаха ограничени количества, но с данъчната система на лорд Владетеля те отново се връщаха при него. И в края на краищата попадаха тук.
Сейзед сведе поглед. „Какво съкровище. И каква… сила“. Атиумът се различаваше от останалите метали. Всеки от тях, дори дуралуминият и алуминият, можеха да бъдат добивани или получавани от естествени природни процеси. Но атиумът — атиумът се получаваше на едно-единствено място, забулено в мистерия и тайни. Силата му позволяваше на Мъглородния да върши неща, несравними с нищо в аломантията и ферохимията.
Да вижда в бъдещето. Умение, неприсъщо на хората, а по-скоро… на боговете.
Той беше повече от метал. Беше концентрирана свята сила.
Сила, която Гибелта искаше. Ужасно много.
ТенСуун се катереше по склона. Саждите бяха толкова дълбоки, че само подсиленото му тяло му помагаше да поддържа темпото.
Заради гъстия саждопад видимостта бе силно ограничена. „Никога няма да стигна до Фадрекс с тази скорост“ — помисли си ядосано той.
Най-сетне стигна билото. От ноздрите му излизаха облаци пара.
И спря потресен. Земята пред него гореше.
Тириан, най-близкият до Лутадел саждив кратер, бе разцепен на две от някакво невъобразимо по сила изригване. Огромни огнени езици облизваха небето и широката равнина пред ТенСуун бе залята с лава. Дълбока, яркочервена. Дори оттук той усещаше жежкия й полъх.
ТенСуун стоеше под сипещите се сажди и се взираше в огненото море, в което някога имаше селца, гори и пътища. Всичко бе изчезнало, изгорено. В далечината земята се пропука и избълва още лава.
„В името на Първия договор!“ — възкликна той ужасено.
Можеше да заобиколи от юг и да продължи към Фадрекс, но защо?
Беше твърде късно.
72.
Да, металите са шестнайсет. Съмнявам се лорд Владетеля да не ги е познавал всичките. Фактът, че споменава някои от тях в плочите, оставени в подземията, говори в полза на тази мисъл.
Предполагам, че е имало някаква причина да не осведоми човечеството за пълния им брой. Може би ги е пазил в тайна, за да разполага със скрито предимство, също както е запазил онова единствено късче от тялото на Съхранението, което превръща хората в Мъглородни.
Или пък е решил, че човечеството притежава достатъчно сила в десетте метала, които вече е познавало. Има неща, които никога няма да узнаем. Понякога съжалявам за това, което е бил принуден да прави. През тези хиляда години на неговото управление колко ли хора са се раждали, преобразявали, живели и умирали, без да узнаят, че са Мъгливи, само защото металите, които са можели да използват, са оставали непознати?
Разбира се, за нас това в края на краищата се оказа от полза. Гибелта срещаше големи затруднения, когато даваше атиум на своите инквизитори, защото те се нуждаеха от аломант, когото да убият, преди да могат да използват метала. И тъй като никой от дуралуминиевите Мъгливи на света не знаеше за своите способности, те не горяха атиум и не се разкриваха пред Гибелта. Така повечето инквизитори се лишаваха от силата на дуралуминия, с изключение на няколко особени случая — такива като Марш, — когато я придобиваха от Мъглороден. Това обикновено се смяташе за пилеене на полезни ресурси, защото когато убиеш Мъглороден чрез хемалургия, можеш да извлечеш само една от шестнайсетте сили, а останалите се губят. Затова Гибелта предпочиташе да ги привлича на своя страна, като покварява мислите им и така да разполага с всички техни сили.
Малко преди Вин да стигне Лутадел, започна да вали. Кротък хладен дъждец, който изпълни нощта с влага, но не прогони мъглите.