Героят на времето
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-186-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героят на времето». Краткое содержание книги:
Чу как Марш крещи гневно. Около нея се приземиха четирима инквизитори. Вин изрита единия, но той посегна с ферохимична бързина и я улови за крака. Друг я хвана за ръката и я дръпна встрани. Тя извика, освободи се с ритник, но я улови трети инквизитор, с хватка, подсилена от ферохимия и аломантия. Останалите трима го последваха, вкопчиха се в нея с кукестите си пръсти.
Вин пое дълбоко дъх, изгаси калая и разпали дуралуминий, стомана и пютриум. Тласна навън с внезапен изблик на сила и отхвърли инквизиторите чрез техните клинове. Те се разхвърчаха, тупнаха на земята и запроклинаха.
Изведнъж болката в гърба и гърлото й стана непоносима. Тя разпали калай, за да си проясни мислите, но се олюля замаяно. При последния Тласък беше използвала целия си запас пютриум.
Обърна се да побегне и видя, че на пътя й се е изпречила тъмна фигура. Марш. Гледаше я мълчаливо. Нови светкавици озариха мъглите.
Вече нямаше пютриум. Кръвта й изтичаше от рана, която вероятно би била смъртоносна за всеки друг. И беше отчаяна.
„Хайде! Сега!“ — рече си, когато Марш я зашлеви. Ударът я събори на земята.
Нищо не се случи.
„Хайде!“ — провикна се мислено тя и се опита да почерпи сила от мъглите. Ужас замъгли съзнанието й, когато над нея се надвеси Марш — черна фигура в нощта. „Моля ви!“
Всеки път, когато мъглите й бяха помагали, се бе намирала в отчаяно положение. Такъв бе планът й и сега, колкото и несигурен да изглеждаше — да се озове в безизходица, за да принуди мъглите да й помогнат. Както предишните два пъти.
Марш клекна до нея. През ума й пробягаха размазани образи.
Кеймън, вдигнал месеста ръка, за да я удари. Самата тя, свита под проливния дъжд, със зейнала на хълбока рана. Зейн се обръща към нея на покрива на Цитаделата Хастинг, а от ръцете му капе кръв.
Задраска по мокрия паваж, но тялото отказваше да й се подчини. Едва успя да запълзи. Марш стовари юмрук върху единия й крак, раздробявайки костта, и тя изкрещя, пронизана от нетърпима, ледена болка. Вече нямаше пютриум, който да прогони болката. Опита се да се изправи и да улови Марш за някой от клиновете, но той я дръпна за крака — счупения — и тя отново рухна и изплака от болка.
„А сега — рече любезно Гибелта — дойде време да започнем. Къде е атиумът, Вин? Какво знаеш за него?“
— Моля ви… — прошепна Вин, загледана към мъглите. — Моля ви… моля ви… моля ви…
Но мъглите оставаха глухи за молбите й. Навремето я обгръщаха игриво, ала сега само се отдръпваха. Както бяха правили през цялата последна година. Тя плачеше, протягаше ръце към тях, но те се разтваряха, отдръпваха се. Отбягваха я, като че беше чумава.
Също както се държаха с инквизиторите.
А техните тъмни силуети вече я заобикаляха в нощта.
Марш посегна към едната й ръка. Вин първо чу хрущенето на счупена кост и едва след това усети болката. Ала когато се стовари върху нея, не се сдържа и изкрещя.
Познаваше мъченията от съвсем малка. Животът на улицата бе тежък, но през последните няколко години тя бе позабравила онези тежки времена. Защото след това се бе превърнала в Мъглородна. Могъща. Защитена.
„Не и този път — осъзна тя в мъглата на агонията. — Сейзед няма да дойде да ме спаси. Нито пък Келсайър. Дори мъглите ме изоставиха. Съвсем самичка съм“.
Зъбите й затракаха, а Марш вече й извиваше другата ръка. Погледна я отгоре с металните си очи. След това й строши костта.
Вин изпищя, повече от ужас, отколкото от болка.
Марш я гледаше как се гърчи и се наслаждаваше на терзанията й. Усмихна се, след това посегна към здравия й крак. Ах, ако Гибелта не го задържаше… Тогава щеше да я убие. Напрегна се срещу невидимите окови. Жадуваше да причини на Вин още по-голяма болка.
„Не…“ — произнесе един слаб гласец в ума му.
Дъждът продължаваше да се сипе и да превръща нощта в красиво видение. Лутадел бе димящо гробище. Марш съжали, че не бе дошъл по-рано, за да се любува на размириците и убийствата. Усмихна се и в него отново се надигна страстта да убива.
„Не“ — повтори гласът.
По някакъв начин Марш осъзнаваше, че краят е много близо. Земята под краката му се разтресе и трябваше да се подпре с една ръка, преди да продължи с изтезанието на Вин. Беше дошъл последният ден. Светът нямаше да преживее тази нощ. Той се изсмя с мрачно задоволство и жаждата за кръв се надигна в него, подтикна го да се нахвърли с ново, неовладяно настървение върху окървавеното момиче.