Битие [bg]

Около него се чуваха шумове — още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.

Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа — препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…

… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб — издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.

„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“

Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.

ДА.

Бин потръпна. Вече си имаше спътник — ИИ — вътре в себе си. От една страна, това изглеждаше крещящо нарушение, също като болезнените порязвания по гърба му. От които сълзеше кръв на меки облаци — и няколко пясъчни акули вече бяха започнали да душат течението. Е, те не бяха опасни. Скоро обаче можеха да се появят и по-големи хищници, ако кървенето не спреше.

„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.

Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…

„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“

Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.

Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.

Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила — може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.