Друговремец

– Кой точно е Мърто? Роднина ли ви е?

Джейми и Джени добиха изненадан вид.

– О, да – отвърна тя. Обърна се към брат си. – Какъв беше, Джейми? Чичо на втория братовчед на татко?

– Племенник, не чичо – поправи я той. – Не помниш ли? Дъртият Лео имаше две момчета, а после...

Запуших демонстративно уши с длани. Това сякаш напомни на Джени нещо и тя плесна с ръце.

– Обеци! Мисля, че имам едни перлени, ще си отиват с огърлицата! Сега идвам.

И тя изчезна с обичайната си мълниеносна скорост.

– Защо сестра ти те нарича Рой? – попитах Джейми, докато си пристягаше връзката пред огледалото. Имаше изражението на воин, вкопчен в смъртна схватка, типично за всеки мъж през вековете, измъчен от парчето плат около врата си, но въп­реки това ми се усмихна.

– А, това. Не е английското име Рой, а умалително на келтски. Цветът на косата ми. Думата значи „червен“. – Трябваше да я произнесе буква по буква с келтски акцент, за да доловя разликата.

– Все така ми звучи като „Рой“ – казах и поклатих глава.

Джейми взе торбата си и се зае да връща предметите, които бе извадил, докато търсеше перлите. Откри парче намотана риболовна корда и изсипа всичко торбата си върху леглото, на голяма купчина. Започна да преглежда предметите един по един, старателно навиваше корди и конци, намираше кукички за въдица и ги връщаше по местата им на корка. Отидох до леглото и огледах хаоса.

– Никога не съм виждала толкова боклуци – отбелязах. – Като сврака си, Джейми.

– Не са боклуци – отвърна ми, жегнат. – Използвам всички тези неща.

– Кордите и кукичките, да. Както и вървите за капани. Дори ватата за пистолет и оловните топчета. От време на време съм те виждала да носиш пистолет. Както и малката змия, която Уили ти даде. Но камъчетата? Черупка от охлюв? Парче стъкло? И... – Приведох се напред, за да идентифицирам тъмна космата топка. – Какво е... не е каквото си мисля, нали, Джейми? Защо, за Бога, носиш изсушен крак на къртица?

– Срещу ревматизъм, разбира се. – Грабна го изпод носа ми и го натъпка обратно в торбата си.

– Да, разбира се – съгласих се и го огледах с интерес. Беше се поизчервил. – Сигурно работи, отникъде не скърцаш. – Взех една малка библия и я разлистих, а той прибра остатъка от ценните си придобивки. – Алегзандър Уилям Родрик Макгрегър – прочетох името на форзаца. – Каза, че си му длъжник. Какво имаше предвид?

– А, това ли.

Седна до мен на леглото, взе книжката от ръцете ми и внимателно я прелисти.

– Казах ти, че е принадлежала на затворник, умрял във форт Уилям, нали?

– Да.

– Аз самият не познавах момчето – умрял е месец преди да пристигна. Но лекарят, който ми даде библията, ми разказа за него, докато се грижеше за гърба ми. Мисля, че имаше нужда да каже някому, а е нямало как да разговаря с човек от гарнизона.