Смъртоносно бяло

Баркли бе изкопал къс канал, дълбок над половин метър, преди да направи първата си почивка. Качи се на ръба на склона и извади бутилка вода от сака си за инструменти. Докато пиеше, Робин също си почиваше, облегната на дръжката на лопатата си, и в този момент до тях отново стигна звукът от кучешки лай. Баркли примижа към невидимата Чизъл Хаус.

– Що за кучета държи тя там? – попита.

– Стар лабрадор и проклет вреслив териер – отвърна Страйк.

– Лошо ни се пише, ако ги пусне – подхвърли Баркли, като отри уста с ръкава си. – Териерът ще се шмугне без проблем през храстите. Тази порода има дяволски остър слух.

– Тогава да се надяваме, че тя няма да ги пусне – каза Страйк, но добави към Робин: – Я поспри за пет минути. – После изключи фенерчето.

Робин също се изкачи от падината и прие неотворена бутилка с вода от Баркли. Сега, когато не копаеше вече, усети голата си кожа да настръхва от хлад. Сновенето на дребни животинки из тревата се чуваше отчетливо в мрака. Кучето продължаваше да лае, а в далечина се дочу женски вик.

– Чухте ли това?

– Да. Май тя му кресна да млъкне – отвърна Баркли.

Зачакаха. Териерът най-сетне спря да лае.

– Да изчакаме още няколко минути, та дано заспи – обади се Страйк.

Поседяха така в тъмното сред шума на листата, после Баркли и Робин отново слязоха долу и подновиха копаенето.

Мускулите на Робин вече крещяха от болка, по ръцете й се появиха мехури въпреки ръкавиците. Колкото по-дълбоко копаеха, работата ставаше по-трудна, тъй като почвата бе по-компактна и пълна с камъни. Краят на изкопа откъм Баркли бе далеч по-дълбок от този на Робин.

– Нека те сменя за малко – предложи Страйк.

– Не – троснато отвърна тя, твърде изтощена за любезности. – Напълно ще съсипеш крака си.

– Права е, приятелю – изпъшка Баркли. – Я подай водата, че съвсем се задъхах.

Час по-късно Баркли вече бе потънал до кръста в пръстта, а дланите на Робин кървяха под прекалено големите ръкавици, които отлепяха слоеве от кожата й, докато използваше тъпия край на кирката, за да отмести тежък камък.

– Излизай, проклетия такава...

– Да ти помогна ли? – попита Страйк, готов да слезе.

– Стой си там – отвърна му тя сърдито. – После няма да мога да помагам да те носим до колата...

От устата й се изтръгна неволен стон, когато най-сетне й се удаде да преобърне камъка, изпод който изпълзяха малки гърчещи се насекоми и се разбягаха надалеч от светлината. Страйк насочи лъча обратно към Баркли.

– Корморан – изрече остро Робин.

– Какво?

– Нужна ми е светлина.

Нещо в гласа й накара Баркли да спре да копае. Вместо да насочи фенерчето към нея, Страйк пренебрегна предупреждението й отпреди малко и с хлъзгане се смъкна долу, като стъпи върху рохкавата пръст. За миг блуждаещият лъч заслепи Робин.

– Какво видя?

– Светни тук – поръча тя, – върху камъка.