Смъртоносно бяло

Предпазван през годините от одеялото, бледият череп блестеше под светлината на фенерчето. Имаше нещо пещерско в издължената муцуна и острите очертания на мандибулата. Бяха останали няколко изтъпени зъба. В добавка към очните кухини имаше и други дупки в черепа – една в челюстта и друга отстрани на главата, като около двете костта бе напукана и разцепена.

– Застрелян – отсъди Страйк, като бавно въртеше черепа в ръцете си. Трета хлътнатина показваше курса на друг куршум, който само бе пукнал главата на коня, но не бе проникнал в нея.

Робин знаеше, че щеше да се чувства много по-зле, ако черепът беше човешки, но все пак бе силно разтърсена от шума, който издаде той при измъкването си от земята, от неочаквания вид на тази крехка обвивка на някога живо и дишащо същество, оголена от бактерии и насекоми.

– Ветеринарите евтаназират конете с един изстрел в челото – отбеляза тя. – Не ги обсипват с куршуми.

– Пушка – заяви авторитетно Баркли, като се приближи да огледа черепа по-отблизо. – Някой е гърмял по него наслуки.

– Не е много голям, нали? Жребче ли е? – обърна се Страйк към Робин.

– Може би, но повече прилича на пони или на миниатюрен кон.

Той го завъртя бавно в ръцете си и тримата се втренчиха в него на светлината на фенерчето. Бяха вложили толкова усилия и болка да го изкопаят от земята, та изглеждаше, че той крие тайни отвъд тези на самото си съществуване.

– Значи Били все пак е станал свидетел на заравяне.

– Но не на дете. Няма да се наложи да преосмисляш теорията си – посочи Робин.