Тревожна кръв [bg]

– Не ще и дума – съгласи се Страйк. – Освен това му дава един вид мотив, ако се е боял, че Марго ще съобщи на властите...

– Именно. А какво мислиш за това с Джанис? Защо тя не ни каза, че е познавала Сачуел?

– Много добър въпрос – отбеляза Страйк. – Я пак ми повтори какво каза той за Джанис.

– Като го осведомих, че от Джанис сме научили как Марго е била забелязана в Лемингтън Спа, той каза, че тя имала навика да забърква неприятности и че по някакъв начин се опитвала да го обвини за изчезването на Марго.

– Наистина е много интересно – съгласи се Страйк и се намръщи към чайката, която съсредоточено се взираше към хоризонта, към безпощадната ѝ извита човка. – А какво беше онова за Рой?

– Сподели как някой му казал, че Рой е „мамино момченце“ и бил „сухар“ – отговори Робин. – Но не пожела да ме осведоми от кого го е чул.

– Не ми звучи като изречено от Джанис, но знае ли човек? – коментира Страйк. – Е, мога да кажа, че си се справила дяволски добре, Робин.

– Благодаря.

– Ще се въведем взаимно както трябва в курса на случая „Бамбъро“, като се върна – каза Страйк. – Всъщност трябва да се въведем в курса като цяло.

– Чудесно. Надявам се всичко да е наред през остатъка от престоя ти – каза Робин с нотка на финалност, бележеща края на разговора.

Страйк би искал да я задържи на линията, но тя очевидно си мислеше, че не бива да монополизира времето му през последния следобед със скърбящото семейство, а той не можеше да измисли претекст да я накара да продължи да говори. Казаха си довиждане и Страйк прибра телефона в джоба си.

– Заповядай, Диди.

Полуърт бе излязъл от хотела с две нови големи бири. Страйк взе своята с благодарност и двамата се обърнаха с лице към залива, докато отпиваха.

– Утре се връщаш в Лондон, значи? – попита Полуърт.

– Да – отвърна Страйк. – Но скоро пак ще дойда. Джоун пожела да вземем праха ѝ на лодката на Тед и да го разпръснем в морето.

– Хубава идея – коментира Полуърт.

– Чуй, приятелю... Благодаря ти за всичко.

– Я стига – скастри го Полуърт. – И ти би го направил за мен.

– Прав си – кимна Страйк, – бих го направил.

– Лесно ти е да го кажеш, хитрецо – мигом го парира Полуърт, – като се има предвид, че майка ми е покойница, а проклетия ми баща не го и знам къде е.

Страйк се разсмя.

– Е, аз съм частен детектив. Искаш ли да ти го намеря?

– Не, по дяволите – отсече Полуърт. – Много му здраве.

Изпиха си бирата. За кратко сред облаците се появи пролука и морето се превърна в килим от диаманти и накацали чайки, подобни на хартиени оригами. Страйк разсеяно се почуди дали страстната привързаност на Полуърт към Корнуол не е реакция срещу отсъстващия му родом от Бирмингам баща, когато Полуърт заговори отново:

– Като стана дума за бащи, Джоун ми каза, че твоят потърсил среща с теб.