Тревожна кръв [bg]

– Обичах Джоун – изрече простичко тя. – Мама и татко са поканили Тед на вечеря в петък. Татко ще го води на голф във вторник.

Двете дъщери на семейство Полуърт, които не бяха прочути с примерно поведение, играеха на гоненица сред опечалените. По-малката от двете – Страйк така и не можа да запомни коя беше Роз и коя Мел – се втурна към тях и за миг прегърна краката на Страйк, сякаш той беше мебел, надзърна към сестра си и отново хукна с шумен кикот.

– Ние пък сме поканили Тед за събота вечер – отбеляза Полуърт, невъзмутим, сякаш нищо не се бе случило. Нито Дейв, нито жена му правеха някога забележки на децата си, освен ако не причиняваха неудобство лично на тях. – Така че не се тревожи, Диди, ще имаме грижа старото приятелче да е добре.

– Благодаря – изрече с мъка Страйк.

Не беше плакал в църквата, нито в предшестващите ужасни дни, защото имаше толкова много да се организира и той бе намирал утеха в активността. Ала добротата на старите приятели проби защитните му прегради. Искаше да изрази своята признателност както трябва, защото Полуърт все още не му бе позволил да му благодари за помощта, оказана на него и Луси да се доберат до Джоун. Ала преди да е започнал още, към групата се присъедини Пени Полуърт, следвана от две жени, които Страйк не познаваше, но и двете сияеха насреща му.

– Здравей, Корм – каза Пени, която беше тъмноока и чипоноса и носеше косата си прибрана на практична конска опашка още от петгодишна насам. – Абигейл и Линди много искат да се запознаят с теб.

– Здравейте – без усмивка се обърна към тях Страйк.

Ръкува се и с двете, сигурен, че те ще заговорят за детективските му успехи, и вече подразнен. Точно днес искаше да бъде само племенник на Джоун и нищо друго. Предположи, че Абигейл е дъщеря на Линди, защото, ако се пренебрегнеха прецизно очертаните с молив геометрично идеални вежди и изкуственият тен на по-младата жена, и двете имаха еднакви кръгли и плоски лица.

– Тя толкова се гордееше с вас – заговори Линди.

– Следим името ви по вестниците – присъедини се пълничката Абигейл, която като че бе готова да се разкиска.

– Над какво работите сега? Всъщност надали може да го разкриете – рече Линди, като го поглъщаше с очи.

– Някой път търсили ли са ви кралски особи? – поинтересува се Абигейл.

О, по дяволите.

– Не – отвърна Страйк. – Извинете ме, имам нужда от цигара.

Знаеше, че ги е оскърбил, но не го бе грижа, макар че си представяше колко разочарована би била Джоун да го види как изос­тавя групата край прозореца. Толкова ли щеше да те заболи, би казала, да позабавляваш приятелите ми с разкази за работата ти? На Джоун много ѝ бе харесвало да се хвали с него, племенника, приеман като син, какъвто не бе имала, и внезапно си даде сметка след дългите дни на изживявана вина защо тъй дълго бе избягвал да посещава градчето: защото се ужасяваше от сбирките на чай и грижливо режисираните разговори от Джоун с нейната задушаваща гордост, от любопитството на съседите и погледите, хвърляни крадешком към протезата му.