Тревожна кръв [bg]

Полуърт, много по-нисък от останалите петима мъже, вървеше точно зад Страйк и полагаше усилия да поеме своя дял от товара.

Опечалените, на много от които се бе наложило да стоят прави в дъното на препълнената църква или дори да напрягат слух отвън, почтително застанаха в кръг около катафалката, докато в нея бе качен лъскавият дъбов ковчег. Чу се само стаен шепот, когато задните врати се затръшнаха зад тленните останки на Джоун. Много изправеният погребален агент в черно палто седна на шофьорското място, а Страйк обгърна раменете на Тед. Заедно гледаха как катафалката се изгуби от поглед. Страйк усещаше треперенето на Тед.

– Виж всички тези цветя, Тед – промълви Луси, чиито очи бяха толкова подути, та чак се бяха затворили, и тримата се обърнаха назад към сградата, където плътната редица от букети, единични цветя и венци образуваха пъстър килим пред фасадата на малката църква.

– Погледни само какви красиви лилии, Тед... Пратили са ги Марион и Гари чак от Канада...

От църквата все още излизаха опечалени, за да се присъединят към онези отвън. Всички пазеха дистанция от семейството и щом се покажеха от вратата, тръгваха по рачешки назад. Джоун със сигурност би останала във възторг от изобилието на поднесените цветя, а Страйк изпита неочаквана утеха от посланията, четени от Луси на Тед, чиито очи бяха също тъй червени и подпухнали.

– Иън и Джуди – изреждаше тя на чичо си, – Тери и Олив...

– Колко са много, нали? – пробъбри в почуда Тед.

Страйк си помисли как вече шепнещите си струпали се хора се чудеха дали няма да изглежда безсърдечно да се отправят веднага към „Корабът и замъкът“, където щеше да е поменът. Не ги винеше, той също имаше нужда от бира, а може би и от нещо по-силно покрай нея.

– „С най-искрено съчувствие от Робин, Сам, Анди, Сол и Пат“ – прочете на глас Луси. Обърна се, усмихната, към Страйк. – Колко мило! Ти ли каза на Робин, че розовите бяха любимите рози на Джоун?

– Нямам такъв спомен – отвърна Страйк, който сам не го бе знаел.

Фактът, че агенцията му бе представена тук, сред цветята за почит, означаваше много за него. За разлика от Луси той щеше да пътува сам до Лондон, с влак. И макар да бе копнял за самота през последните десет дни, перспективата за тихата мансарда му се виждаше твърде безрадостна след дългите дни на покруса и загуба. Розите за Джоун бяха също и за него, те казваха: няма да си сам, имаш нещо, което си изградил, да, може да не е семейство, но все още има хора, които държат на теб и те чакат в Лондон. Страйк си каза „хора“, защото на картичката имаше пет имена, но в крайна сметка мислеше само за Робин.